Защо беше включил привидението в историята си и защо това продължаваше да го тревожи? Вероятно остаряваше и ставаше мързелив. Тази мисъл остана в съзнанието му, дори като се движеше тихо и се ослушваше за необичаен звук, докато изкачваше двете рамена на студените влажни стълби към стаята. Не се чуваха стъпки от другите стаи, нямаше нищо нередно или странно. Портиерът изглеждаше съвсем обикновен.
* * *
Разбира се, Литън знаеше с кого ще се срещне; с мъжа, който беше разказвал истории за вълци и гори и беше слушал напрегнато, докато той разплиташе нишката на свой ред. Защо? Защото мечтателният му поглед го правеше добър избор, само затова. Останалите бяха твърде праволинейни, твърде земни. Само мъжът, познат като Волков, щеше да приеме покана за среща от Разказвача. Веднъж Литън беше разговарял с него за Париж, за великолепието и упадъка му, за прекрасни хотели като „Риц“ и долнопробни и мизерни като „Паради“. Намираше името за очарователно. Беше се изкикотил одобрително на идеята Раят25 да бъде пълен с проститутки. Де да беше така, беше казал през смях. Де да беше така.
Волков отвори вратата без колебание, нормално и спокойно. Неразумно; би трябвало да е по-предпазлив. Ами ако не беше Литън? Ами ако вместо книга държеше в ръка нещо по-опасно?
Стоеше там с боязлива усмивка на лицето, много различен от човека, когото Литън си спомняше, с късо подстриганата коса, масивното телосложение и тъжния поглед, който отправяше настоятелно, а после отместваше встрани. Лицето му беше гладко и свежо, сякаш беше водил напълно безгрижен живот. Литън си спомни и дяволитата усмивка на другия Волков, весела и темпераментна, същинска карикатура на руснак. Той покани с жест Литън да влезе, като отвори широко вратата, за да се увери посетителят му, че вътре няма никой.
Само важен руснак може да отиде сам в западен град; единствените други хора наоколо — освен пропадналите жени, които прогонваха самотата край арките на занемарения площад, — бяха онези сенки, които Литън беше почувствал, докато вървеше от своя хотел; беше ги почувствал, но не ги беше видял или чул. Нямаше руски охранители, но…
Той покани Литън да седне на паянтов стол.
— Да започваме ли?
— Непременно.
— Тогава — заговори той, присви очи и сякаш изрецитира думи, които повтаряше често — бих искал да дойда да живея в страната ви, да имам работа и сигурност. Моля за вашата помощ.
Направи пауза, после се усмихна широко на Литън.
— Как беше това за начало?
— Много добре — отговори Литън.
* * *
Волков не поиска гаранции, нито постави условия. Щяха да се уговорят както трябва, щом се върнеха в Англия. Дотогава беше по-добре да не казват нищо. Разумна предпазливост; разговорът беше подбран внимателно, в случай че някой беше поставил микрофони в стаята. Малко вероятно, но възможно.
По тази причина не обсъждаха защо иска да избяга, да изостави страната, семейството и високия си пост на полковник в съветските тайни служби.
— Да кажем, че просто искам да видя катедралата в Солсбъри — каза той.
Беше неоснователно обяснение, придружено от лека усмивка, но беше достатъчно. Правителството на Нейно Величество щеше да получи най-новото си завоевание в сферата на разузнаването благодарение на мощта на английския език. Волков знаеше, че Англия не е онзи Уесекс, описван от Томас Харди26, но беше привлечен от страна, в която се създаваха подобни творби. Беше привлечен от илюзия, един беглец от реалността, не много различен от самия Литън.
По принцип отвеждането му в Англия не беше трудно. Само дето Хенри беше забелязал още една сянка на стената, когато погледна през прозореца, и си спомни звука от съвсем тихи стъпки, които беше чул на път към хотела. После се замисли за странния човек, който го зяпаше пред собствената му къща предния ден.
— Мисля, че е възможно да са ни забелязали — каза той и отново огледа улицата долу.
— Аз не видях никого — отвърна Волков.
— Може и да не е така.
— Не съм споменавал пред никого — добави той.
— Хммм!
Литън лекичко дръпна завесата още веднъж. Отново мерна едва доловимо помръдване под арките; едно от момичетата погледна встрани и се премести. Това беше достатъчно; повече не му беше нужно.
— Нека все пак сме внимателни. За всеки случай.
* * *
Предполагаемата лесна задача се беше усложнила, но той се беше справял и с повече и по-трудни неща в миналото. Не беше проблем да се измъкне от преследвачите си. Щом стана единайсет часа, двамата с Волков се измъкнаха от задния вход на хотела, прекосиха вътрешния двор и взеха метрото до гара „Сен Лазар“, пътуваха по заобиколни пътища, чакаха на платформите, оглеждаха минувачите, качваха се във влаковете, а след това слизаха в последния момент. Никой не видя нищо, което да буди притеснения. Тогава се качиха на малък крайградски влак, който водеше до предградията и откриха хотел за търговски пътници точно зад гарата. На следващата сутрин Литън го качи на автобус за Рен, а след това на друг за Гранвил. Мъничко пристанище, пълно само с рибарски лодки. Литън откри една, която отплаваше същата вечер; щеше да достави поща и храна в Джързи късно през нощта, а на сутринта щеше да се отправи в откритите води на Западния Ламанш. С помощта на подходяща мотивация капитанът се съгласи да ги качи. Пристанищните власти в Джързи рядко си правеха труда да проверяват паспортите на рибарите, пристигащи от Франция, а тези в Англия рядко проверяваха плавателните съдове от Джързи.