Тя забърза по пътя, опита се да съсредоточи мислите си върху списъка в джоба си. Бакалията, после месарницата и накрая в магазина за зарзават.
А може и в обратния ред. После ще остави кучето и продуктите, а следобед ще отиде да нахрани котката на професор Литън — трите пенита щяха да ѝ дойдат добре, тъй като склонността ѝ към благотворителност беше изчерпала ресурсите ѝ.
* * *
Роузи харесваше професор Литън, макар да знаеше, че не бива да го нарича така.
— Не ме наричай професор, мила — казваше нежно той. — Аз съм просто човек, който се труди в нисшите слоеве на съсловието на учените.
Но той изглеждаше и говореше точно като такъв. Само да можеше преподавателите ѝ в училище да приличат повече на него, беше сигурна, че ученето щеше да ѝ носи много по-голямо удоволствие. Вместо това беше изправена пред перспективата да се поти над тестовете по правопис в неделя сутрин, докато родителите ѝ мърморят зад гърба ѝ: „Нямаме представа защо се тормозиш с това.“ А също и с граматиката. Мразеше граматиката.
— Никога не казвай „мога ли да бъда извинена“ — беше я смъмрила учителката едва онзи ден. Трябваше да търпи агонията да стои на един крак по време на импровизирания урок. — Очевидно можеш, Уилсън. Ясно е само като те погледне човек. Но бихме ли те извинили? Зависи. Искаш разрешение, а не оценка на своите способности.
— Но, госпожице… — беше я прекъснала отчаяно тя.
— Никога не започвай изречение с „но“. Това е съюз, а в тази позиция не съюзява нищо. Подобна грешка е типична за неграмотните.
Щом жената приключи, Роузи беше изтичала толкова бързо в тоалетната, че можеше да спечели медал на Олимпийските игри, докато останалите от класа злорадстваха.
Храненето на котката на професор Литън не беше истинска работа, макар че само тя беше способна да прояви нещо подобно на обич или интерес към това животно, чието злонравие бе смекчавано единствено от мързела му. Правеше го най-вече защото понякога професорът беше там и си говореше с нея. Той знаеше всичко.
— Много добър човек е — беше казала Роузи веднъж на майка си. — Разговаря с мен напълно сериозно, нали разбираш. Но понякога млъква по средата на изречението и ме отпраща да си вървя.
Роузи не се засягаше от странното му поведение, а според майка ѝ всички професори си били такива. Определено никога не се беше държал по начин, който да я притесни. Точно обратното — отнасяше се с нея уважително и внимателно. Тя му разказваше за книгите, които е чела, или за песни, които е слушала, а той никога не ѝ се присмиваше и не изразяваше презрение към юношеските ѝ вкусове. Нито пък приемаше факта, че е момиче за сериозен недостатък.
— Боя се, че не познавам музиката на господин Акър Билк — случваше се да отбележи той. — Голям пропуск от моя страна вероятно. Ще си пусна радиото в събота, за да разширя хоризонтите си. Значи казваш, че свири на кларинет? Изпълнява популярен джаз, доколкото схващам от описанието ти. Определено е най-експресивният инструмент, когато е в правилните ръце. Както и саксофонът, разбира се…
И така, Роузи се прибираше у дома, стиснала в ръце плочи на Ела Фицджералд или на Дюк Елингтън — Литън беше голям техен почитател, — убедена, че така ще добие изискан вкус за музика и ще се обогати с повече познания за джаза и кларинета, отколкото преди посещението си.
Литън ѝ беше разказал някои истории за Антеруолд, за да види реакцията ѝ. Тя беше единственият човек, който знаеше за въображаемия му свят, освен колегите му в кръчмата и старата му приятелка Анджела Миърсън. Велика идея, пълна с интересни персонажи, макар според критичното мнение на Роузи все още да нямаше кой знае какъв сюжет.
— Те сякаш не правят нищо — беше отбелязала тя един ден. — Не се ли карат, не предприемат ли някакви приключения? Не може ли някой да се влюби или нещо подобно? Трябва да има любов, за да е интересна историята.
Литън се прокашля, а след това се намръщи.
— Сега организирам обстановката, нали разбираш, тази, в която ще се случва историята.
— О!
— Когато е готова, хората ще знаят как да се влюбват и за какво да се карат — той направи пауза и се загледа в изражението ѝ. — Боя се, че не си много убедена.
— Звучи прекрасно — успокои го тя, защото той доби унил вид.
— Професоре — продължи предпазливо тя, — духовете истински ли са?
— Колко странно, че заговори за това — изненада се той. — Аз самият се чудех за същото. Великите умове мислят еднакво, а? Защо питаш?
— О… заради една книга. На Агата Кристи — засрами се, че само това можа да измисли, тъй като беше сигурна, че той няма понятие от книги с меки корици и цветни картинки отпред. За нейна изненада очите на Литън светнаха.