Необичайна система. Толкова много усилия, за да открие, че тези две стаи (със собствена баня — гореща вода срещу пет шилинга допълнително) бяха налични за двайсет и пет шилинга седмично. Нямаше представа дали е скъпо или не, но в момента изглеждаше, че му е по джоба, след като беше изпробвал теорията на престъпленията и прибра кутията с дарения от църквата „Сейнт Маргарет“, заложи сумата в полза на Файър Бой при осемдесет към едно в гонката в 2:30 в Донкастър. Гласът в главата му го увери, че печалбата му е в кърпа вързана.
На следващата сутрин той излезе. Беше по-малко уплашен от объркания живот. Всичко — пътища, сгради, коли и велосипеди — го очароваше. Вървеше бавно, избираше заобиколни пътища, докато стигна до порутена къща с градина, която изглеждаше запусната от години. Прозорците бяха мръсни, боята се лющеше, но най-вече лъхаше на бедност.
Беше уморен. Не беше свикнал да върви дълго, а около него да крачат хора или да се движат велосипеди. Бяха стотици, дори хиляди. Голяма част от града беше в движение. Чън започваше да открива разлики — меки шапки и груби кафяви палта означаваха някакъв вид работници. Тъмни материи и твърди шапки характеризираха по-богатите.
Големите стари къщи изискваха грижи, а това струваше пари, затова много от обитателите даваха стаи под наем. Потенциалната му хазяйка беше една от тях. Тъй като беше сама и самотна, обичаше да приказва. Не се беше спазарил за това. Няколко минути след като потропа на вратата, беше въвлечен в дълъг разговор. Всъщност за него беше първият истински и преживяването беше ужасяващо.
Беше изключително трудно, не само защото едновременно се обсъждаха няколко различни неща — преговорите за наемане на стая, но очевидно и какъв си и дали си честен или приятен. Дали си от хората, които могат да бъдат помолени да сменят електрическа крушка? Какви са интересите, миналото, вкусовете ти? Дали си — и това беше най-важното — уважаван; концепция така сложна сама по себе си, че беше трудно да се дефинира.
Известно време изобщо не се заговори за стаята; през повечето време му се съобщаваха неща, които не виждаше смисъл да знае. Тя му показа снимки на внуците си. Той ѝ каза, че е пътувал в чужбина след скорошно боледуване.
— О, боже! Нищо сериозно, надявам се?
— Не, не — отвърна небрежно той. — Мозъчен тумор.
Шокираното ѝ изражение му подсказа, че е допуснал друга грешка.
— Съвсем мъничък — добави колебливо. — Не беше нищо особено.
— Трябва да ми разкажете всичко — възкликна ведро тя и сърцето му се сви само като си помисли за това. — Вероятно искате да видите стаята си?
Чън закима нетърпеливо, беше готов на всичко, само и само да приключи с това изпитание и тя го поведе нагоре, а после още по-нагоре. Докато следваше крехката ѝ фигура, той жадно попиваше всеки детайл от обстановката — кафявата боя, умоляващо лющещите се тапети, миризмата на влага, която лъхаше от килима. Ароматът на застояла храна, който се носеше във въздуха…
Имаше легло, бюро, малък отоплителен уред, два стола с изтърбушена тапицерия, мръсен жълт линолеум на пода.
— Като че ли трябва да се пребоядиса…
— Идеално е. Идеално. Точно каквото исках.
Тя изглеждаше доста изненадана от реакцията му.
— Е, щом сте сигурен…
* * *
Чън седна на старото легло, а краката му потропваха по студения линолеум. Откри, че това му помага да мисли. Усещаше тънка струя вятър, който свистеше през недобре прилягащата дограма на прозореца, и му стана студено. Седеше напълно неподвижно от много часове, смилаше и подреждаше информацията, от време на време се изправяше и се разсейваше, като пускаше и спираше кранчетата на малката напукана фаянсова мивка на стената.
До голяма степен беше сигурен, че всичко, което му е нужно, е възстановено; прехвърлянето беше изтрило паметта му и беше отнело време, докато информацията достигне в достъпно за него място. Отново беше на себе си и дори беше наясно какво трябва да направи.
Задачата му беше да открие Анджела Миърсън и трябваше да го стори, като се добере до Хенри Литън. Второстепенната му задача беше да намери и да вземе ръкопис, познат като „Почерка на Дявола“. После какво? Нямаше представа.
Направи малко дихателни упражнения, за да постигне нужното ниво на концентрация и бавно състави списък върху лист хартия. Все още не си спомняше съвсем добре. Той нахвърляше бележките си със скоростта, с която спомените му се завръщаха. Анджела. Хенри Литън. Розалинд от онази статия. Не беше много, тъй като писането се оказа невероятно трудно, но беше достатъчно да му помогне да си припомни подробности.