После излезе на пазар, което отне по-голямата част от следобеда, тъй като всяка от покупките се продаваше в различен магазин, а за всяко нещо трябваше да изчака реда си. Прибра се у дома с почти килограм и половина моркови, хляб, пакет захар и бебешка храна. Не беше идеално, но при всички положения не беше лошо като за пръв опит. Купи също и бутилка уиски, една бира, джин, две пури и пакет цигари. Бебешката храна беше вкусна.
* * *
Е, обърна се той към паметта си, кажи ми. Какво да правя сега?
Настъпи дълго мълчание, преди да се появи отговор.
— Би могъл да започнеш с откриването на Хенри Литън.
— Как да го направя?
— Попитай хазяйката си дали има телефонен указател и го потърси там. После мога да ти дам напътствия. Красив или бърз подход предпочиташ?
Искаше ли да се прибере у дома, мислеше си, докато вървеше предпазливо по улицата на следващата сутрин. Имаше ли начин да оцелее тук? Вероятно можеше да използва по някакъв начин познанията в съзнанието си, за да спечели малко пари и да се установи. Можеше да се впише. Да се ожени, да се присъедини към клуб по дартс или да играе снукър в петък. Да си купи кола и да я мие в събота сутрин. Да има деца и да се тревожи за тях. Да ходи на почивка на морския бряг всеки август. Би могло да е и по-лошо.
Той пресече улицата (един автобус едва не го бутна), а после с нарастваща увереност тръгна на север, докато стигна до Полстед Роуд, където живееше доктор Х. Литън според информацията в указателя. Беше почервенял и пухтеше от умора, но вървя, без да спира, докато не стигна до предполагаемата къща. Сега какво? Трябва ли просто да позвъни? Прието ли беше да направи подобно нещо без предварителна уговорка? Идеята го уплаши. Какво би казал на човека? Застана край входа на занемарения мъничък преден двор и се зае да обмисля всички възможности. Докато стоеше, вратата се отвори и отвътре излезе мъж. Чън се втренчи в него изумен. Беше среден на ръст, с оредяваща коса и стегната фигура. Съвсем обикновено лице. Носеше от онези странни рипсени панталони и зелено карирано сако. Чън го наблюдаваше как се наведе и си сложи щипки за велосипед, след това хвана колелото и умело го забута към пътя, където стоеше самият той. Човекът го заговори, но Чън беше твърде нервен и не успя да го разбере.
— Вие ли сте Хенри Литън?
— Да. Мога ли да ви помогна?
Чън изпадна в паника и побягна.
22.
Въпреки всички мрачни страни на Втората световна война, аз я намирах за изключително полезна. Като стоях кротко, гледах и слушах, овладях изкуството да бъда дама от средната класа с неопределено минало. Научих се да изглеждам съвсем по английски и се посветих на отглеждане на цветя и носене на туид. Така беше, докато бях в Англия; изоставих всички тези неща, когато през 1946 година се върнах в малката си къщичка в Югозападна Франция, където прекарах голяма част от следващите няколко години в отглеждане на зеленчуци и готвене.
Във Франция (която предпочитах заради храната и времето) култивирах в общи линии бохемски дух, който удобно прикриваше пропуските ми. Освен това започнах да се занимавам със скулптура. Не защото копнеех да изразя креативността си в триизмерна пластичност, докато изучавам многостранната осезаемост на телата, разбирате ме. Бях свикнала да изразявам себе си в единайсет измерения и намирах трите за крайно недостатъчни. Но през петдесетте започнах да строя новата подобрена версия на моята машина и тъй като тя приличаше на произведение на абстрактния модернизъм, реших, че ще е добро обяснение, в случай че някой я види и вземе да разпитва.
След като я бях обмисляла цяло десетилетие, реших, че самата машина не е трудна за конструиране; вариантът, който бях създала за Ханслип, беше твърде дизайнерски, тъй като се наложи да премине през много комисии, стана прекалено сложен, скъп и тромав повече от необходимото. Не ми бяха необходими трудни за набавяне материали и осъзнах, че необходимата мощ може да бъде намалена изключително много със съвсем малко модификации. Докато работех по тази идея (около 1957 година), ме затрудни потенциалната нужда от енергията на цяла електрическа централа, за да задействам проекта. След сериозно обмисляне редуцирах тази необходимост до количество, което можех да получа от обикновен контакт, а това означаваше, че мога най-после да започна да строя както трябва, вместо просто да си играя.
Използвах желязна пергола като основа — градинско съоръжение от деветнайсети век, създадено за отглеждане на рози. Беше старо и покрито с ръжда, което му придаваше особен чар. Превърна се в подложка на внимателно поставени и оформени материали — от алуминий до цинк, — подредени така, че различните части на тялото да бъдат транспортирани по определен ред. В идеалния случай бих използвала масивен алуминий, но се наложи да използвам алуминиево фолио. Вместо листове чист графит използвах моливи и стари вестници. Други необходими неща бяха заменени с патентовани лекарства, съдържащи желязо, калий, натрий и всякакви други елементи. Не само че вършеха работа, но бяха и несравнимо по-евтини.