Резултатът беше повече от странен и беше нужна много работа, за да се получи добре, но първоначалните тестове бяха удовлетворителни. Нарекох го „Момент“ и казвах на всички, които го виждаха, че е остра модерна критика, която показва как културата на миналото (перголата) е омърсена и погълната от упадъка на консуматорския индустриализъм, заразил елегантната цивилизация с масовата си унификация. На практика беше едновременно радикална критика към капитализма и носталгичен поглед към традиционното общество. В същността на концепцията беше заложено вътрешното напрежение, което стоеше в основата на двете конкуриращи се визии. Обяснението, което звучеше доста по-добре на френски, до голяма степен беше посрещано с паника в погледа и бърза смяна на темата, а аз тъкмо това целях.
* * *
Устроих си база в Оксфорд през 1959 година. Дотогава работата ми беше сериозно напреднала и бях готова да оставя следи. Усещах удовлетворение, но се налагаше да проведа тестове, за да видя дали теорията е издържана.
Не се бях разделила с новите си навици за повишено внимание. Не исках никакви инциденти. За всеки случай първоначалното ми намерение беше да създам нещо толкова далечно от истинското бъдеще, че в никакъв случай да не е действителна алтернатива. Ето защо реших, че един фантастичен свят ще бъде идеален, за да мога да проверя машината и да извърша всички теоретични изчисления без да се боя от неприятности. Дори подобно нещо беше достатъчно трудно на този ранен етап, но винаги можех да я изключа в случай на нужда.
Редно е да обясня как функционираше моето съоръжение. Работеше чрез манипулиране на етера, тази несъществуваща субстанция, за която физиците бяха заключили в своите теории на общо основание, че щом не може да бъде конвертирана в техните малки числа, просто няма как да съществува. Най-голямата грешка на Айнщайн. Това предположение беше спряло напредъка на човешките познания поне за век и половина напред. Събрания материал превърнах в сложни алгоритми, а след това ги проектирах в статично неутрално пространство, замислено като изкуствено.
Най-вече исках да проследя начина, по който въображението пречи на етера (наистина архаичен термин за универсалната цялост на информационните потоци). Щом го задействах правилно веднъж, можех (на теория) да накарам вселената да оживее с помощта на въображаемо изобретение, да проектирам информацията, която представя, в затворено пространство, а след това да ѝ позволя да се разпространи извън първоначалното пространство чрез логическа прогресия. За тази цел имах нужда от стабилни, но прости граници — свят на въображението, който макар и несъвършен, беше смислен, добре конструиран и — най-вече — възможен. Не само това, но трябваше също да бъде достатъчно различен от настоящата посока, така че вариациите да могат да бъдат измерени, а вредите избегнати. Предоставям достатъчно информация (а какво всъщност сме ние, ако не информация в странна обвивка?) и вселената се конструира сама чрез нещо като верижна реакция. Просто.
Във Франция не открих нищо, съответстващо на изискванията ми. Почти никой не притежаваше особеното забавно чувство към изобретателността, което ми трябваше. Модерните френски романи или се придържаха твърде много към мрачната действителност, или излъчваха обсебеност от трезвата медитация, посветена на безсмислено съществуване. Неколцината автори на научна фантастика знаеха твърде малко за науката, а детските книжки в огромната си част бяха пълни с готварски теми. Обмислях варианта да видя какво ще се случи, ако проектирам свят с говорещи слонове, но реших, че нищожната вероятност за успех не си струва усилията.
Англичаните бяха нещо различно. Тъй като животът им беше доста тъжен и ограничен, творческият изблик на човешкия дух беше принуден да потърси убежище във въображението, където единствено можеше да просъществува, без да предизвика неодобрение. Там той разцъфтяваше като диво цвете през пролетта. Дори и така задачата ми беше трудна и разочароваща, докато Хенри не ме запозна със своя приятел Толкин. Един ден, когато той и семейството му бяха навън, поставих сензори в дома му. Информацията, която те бавно събираха, се преработваше и се изливаше в устройството, за да видя какво ще се случи.