Уви, беше страшно много. Едва не се убих.
* * *
Отне ми много време да разбера какво не е наред, но всеки път когато опитвах, цялата система изключваше. Първоначално си помислих, че причината е в магията, в драконите, орките, троловете и всички останали зверове, които използваше той. Затова ги редактирах, но отново не се получи — всеки път, щом започнех да тествам, вселената просъществуваше за кратко, функционираше привидно добре, а после внезапно целият космос избухваше навътре и оставаше единствено празнота.
Веднъж реших, че съм успяла. Бях стигнала до извода, че проблемът е във вълшебниците, които от време на време демонстрираха магическите си способности. Затова препрограмирах тези пасажи и ги превърнах в обикновени хора със смешни шапки. Светът без пръстени, хобити, джуджета, дракони, елфи, вълшебници и огромни орли беше още по-скучен, но в онзи момент вече се чувствах отчаяна, а се надявах в крайна сметка Средната земя наистина да просъществува. Посредством влизане в контролирано пространство виждах море, морско пристанище, настанено в заливче, и високи антични сгради, сгушени в толкова гъста мъгла, че едва се различаваха по склоновете на хълмовете. Виждах един-единствен странен плаващ кораб, който съответстваше на стила на книгата, но не беше описан никъде в текста. Бях развълнувана. Съоръжението беше възприело параметрите на историята и беше продължило отвъд границите ѝ. За да създаде този кораб, трябва да е предположило историята на корабостроенето, на дърводелството, на мореплаването, на миналите поколения, които са усъвършенствали необходимите техники. Не беше идеално — сградите бяха обвити в мъгла, тъй като все още не бяха докрай дефинирани.
И все пак бяха там, при това достатъчно здрави, да докажат, че работата ми е била коректна в много отношения. Оставих нещата така няколко дни и отидох да празнувам, а картината се разрасна и остана стабилна. Ето защо се поддадох на изкушението, реших да огледам положението по-отблизо и много внимателно прекрачих границата.
Беше доста удовлетворително. Всъщност беше реално — имаше въздух, вятър, земя, ароматите на растенията, слънце в небето. Земята беше здрава и съвсем ясно дефинирана. Но нямаше животни — нямаше птици, нито помен от риби. Това ме обезпокои. Подобен свят не можеше да е стабилен: някой беше построил кораба. Ако хората не съществуваха, нямаше начин корабът да бъде построен, което очевидно беше опасно несъответствие.
С право бях разтревожена. Докато стоях там, почувствах промяна в температурата на вятъра — от умерен, до мразовито студен, а след това горещ — по начин, който в природата, без значение как е създадена, не можеше да бъде осъществен. Видях слънцето да променя цвета си, а после сякаш започна да се топи в небето. Сградите се превърнаха в нещо подобно на кал и се плъзнаха в морето, което вече не беше вода, а гигантско сияние, струящо от дълбините. Дори хълмовете сякаш се надигнаха и ръбовете им се размиха.
Побягнах. За късмет бях направила едва няколко крачки, но дори и така нямах и секунда за губене. Върнах се на безопасно място в гаража на Толкин на Сандфийлд Роуд и погледнах назад точно навреме, за да видя как цялата вселена се превърна в хаос, а после в нищо буквално пред погледа ми.
* * *
Бях се трудила упорито с години, а можех да се похваля единствено със свят, който продължи да съществува едва няколко часа. Нямах голям избор — изключих машината, прибрах я на сигурно място в малко селце на север от Оксфорд и изчезнах обратно във Франция да свърша много работа. Отне ми по-голямата част от годината, преди да реша, че съм преодоляла трудностите. Цяла серия от проблеми се бяха комбинирали, за да направят създаването на инспирираната от въображението на Толкин вселена невъзможно. За щастие, беше се случило така, защото всеки от елементите беше достатъчно нестабилен сам по себе си, за да доведе до срив накрая. Имах късмет, че беше станало толкова бързо.
Първият проблем беше самият свят на Толкин. В него той в известен смисъл се шегува с религията. През повечето време историята се разгръща без божественото, но същевременно е част от истинска история. За човешка приказка, разбира се, това е нормално. Библията е едновременно мит и история, освен това не знаем дали древните гърци са вярвали в боговете на Олимп или са ги възприемали просто като легенди. Човешките същества могат едновременно да вярват и да не вярват. Физиците, уви, не могат, и изправена пред нерешителността на Толкин по този въпрос, моята машина се опита да призове боговете. Това беше малко отвъд нейните сили; тя беше в състояние да създаде вярването в тях, но не и самите богове. Ето защо моят свят беше празен. До момента, до който не правех друго, освен да го наблюдавам отстрани, всичко беше наред, но в момента, в който влязох в него, беше принуден да се противопостави на несъответствието и да изключи.