Друг проблем беше, че трябваше да се определи местоположението му (поне теоретично), някъде по линията между Големия взрив и края на света в Оксфорд през 1959 година. Не беше важно точно кога, но трябваше да бъде някъде. Светът на Толкин не беше нито в миналото, нито в бъдещето ни. Трябваше да съществува или той, или настоящето, за да бъде логична вселената. Оксфорд през 1959 година не можеше да се изпари, тъй като машината, която контролираше процеса, се намираше там, затова трябваше да изчезне светът на Толкин.
Провалът ме убеди, че този модел създава прекалено много грижи и го изоставих, макар и с огромно нежелание. Точно затова си спомних как Хенри ми разказа веднъж, че страстта му към фантастични истории отново се е събудила. Веднага осъзнах, че заради неохотата му да стигне по-далеч от нахвърляне на бележки, неговият Антеруолд би бил идеален за моите цели.
* * *
Хенри се беше върнал към науката след войната и се беше заровил в идеалното минало на думите. Поезията се беше превърнала в негова реалност, а хората, които я пишат — в галерия на светците му. Знанията и въображението му се смесваха, за да създаде Антеруолд. За външния свят това може и да звучи тъжно, дори жалко, но не беше толкова необичайно. Много хора обгрижват собствените си пристрастия, които са още по-ценни заради това, че са лични. В същото време някои четат романи или рисуват; има и други, които работят в градината си или ходят за риба. Всички тези занимания са безполезни, ако ги дефинирате в чисто утилитарен смисъл. Но те са също и форма на съзерцание в един от последните моменти от човешкото съществуване, когато хората имат възможност да си помислят: „Нещастен е живот с много грижи, без време просто да погледаш“.27 Стихотворение, което Хенри веднъж изрецитира като обяснение за редицата рибари, които стояха мрачно под дъжда, а силуетите им се сливаха с мръсния и очевидно лишен от живот канал. Аз отбелязах, че шансът да уловят риба е просто нищожен и ще е много по-бързо, ако ги поведем към рибарницата; той ми отвърна, че те всъщност нищо не искат да хващат. Не затова са тук.
Историята му никога нямаше да бъде завършена, нямаше да бъде публикувана, нито прочетена. Тайното му място би си останало такова завинаги. Целта му беше да продължи да се променя, да се развива в съзнанието му и в безбройните бележници, в които нахвърляше мислите и идеите си. Във всеки случай той не опитваше да напише нещо банално като роман, нито се опитваше да зарадва друг освен себе си. Вместо това искаше да конструира свят, който функционира, подобно на онези хора, които се трудят в таванските си помещения и строят железопътни линии, които са по-добри (определено по-чисти и по-пунктуални) от истинските.
Оттеглянето му от активния живот със сигурност не можеше да се сравнява с монашество. Макар никога да не говореше за това директно, долових, че когато го повикат, все още се занимава с мръсните дела на разузнаването. Той преподаваше, присъстваше на партита, ходеше в кръчмата. Тези съботни срещи бяха станали жизнено важни, тъй като го насочваха, отклоняваха съзнанието му от невероятни фантазии, прибавяха пласт след пласт човешки познания и история, така че концепцията ставаше още по-богата и силна.
Щом се уверих, че Хенри прави усилия да приведе всичките си бележки и записки, с които се занимаваше близо двайсет години, в използваема форма, аз го помолих да ми позволи да складирам оборудването си в мазето му. Той нямаше представа какво е това, разбира се, и рядко слизаше да му хвърли поглед. Не се боях от манипулации; дизайнът му беше такъв, та никой не би предположил дори, че е машина.
Този път планирах много внимателно усъвършенстване. Щом пристъпих към действие — приключих с тестовете и включих машината на автономен режим през април 1960 година — просто чаках в продължение на седмици земята да се формира; не очаквах нищо подобно на хора или животни, преди да минат месеци, ако не и години. Графикът ми предвиждаше създаването на абсолютно статичен празен свят в продължение на дванайсет месеца, доказателства за съществуването на хора след около осемнайсет, а тогава — чак тогава — щях да рискувам да отида там и да проверя доколко е стабилен. Но само няколко секунди по-късно си помислих, че изпращането на животно може да е добро начало. Бях хвърлила око на онова ръмжащо и съскащо проклето създание на Хенри, което веднъж нахално ме беше одрало по крака. Да го изложа на опасностите на космическо унищожение ми се виждаше съвсем справедливо.