Откровено казано, в абсолютно никакъв момент дори не бях намеквала пред Хенри с какво се занимавам. Ако не броя клишетата, с които той щеше да посрещне обясненията ми — несъмнено повлияни от безумните романи и филми, които поглъщаше тайно, — шансът да ме разбере не беше особено голям. Също така съществуваше и бегла възможност да се обиди, че съм ползвала онова, което е в главата му, без да попитам.
Още по-лошо щеше да бъде да ми повярва и да настоява да иде и сам да види. Предполагам, че не са много хората, които имат и най-малък шанс да зърнат създаденото от тях в действителност. Хенри е убеден, че Шекспир е познавал своята Розалинд лично, но това е рядък случай. Сигурна съм, че Дикенс веднага би се възползвал от шанса да поседи в кръчмата с господин Пикуик. Без съмнение Джейн Остин би се насладила на вечер край огъня с господин Дарси, а защо не и Брам Стокър — на приказки и чаша какао с граф Дракула? Опасностите въображението на Хенри да се озове вътре в себе си са толкова очевидни, та едва ли има причина да бъдат излагани. Хенри би бил наясно всичко за този свят, в който се е озовал; мислите му и Антеруолд биха били едно и също. На практика той щеше да се превърне в господ. Не, по-добре беше да не знае.
* * *
Първото нещо, което трябваше да направя, беше да ида в дома на Хенри и да събера колкото мога повече информация — да проверя стабилността на цялото това нещо, да видя колко се е разраснало, да направя основни тестове за растежа и устойчивостта. Щом приключех, вероятно щях да започна да обмислям кого бих могла да изпратя да търси Роузи, в случай че тя не се върне. Колкото по-дълго останеше там, толкова по-силен щеше да стане Антеруолд. Ще се опра отново на антропоморфизма — бих казала, че на този свят щяха да почнат да му хрумват разни идеи за статута му; щеше да започне да разпраща свои представители, които да се опитат да свържат неговото минало и бъдеще, да ги натъкмяват, та да оправдаят и утвърдят съществуването му.
Извинявам се; няма да допусна да се случи това. То предполага известна съдбовност, някаква степен на тайно съществуване, което не е реално. Просто не знам как да се изразя по-точно. Най-грубо казано, колкото повече продължи, толкова повече би изместило моето бъдеще (или минало, каквото и да беше), така че да заеме мястото му. Бях доста уверена, че това няма да се случи, но се тревожех, тъй като всичко би било сведено до вероятност. Тъй като нямах представа каква е вселената на Хенри, не можех да изчисля дали е повече или по-малко вероятна от моята реалност.
Надявах се единствено къщата му да е празна, когато пристигна и се тревожех дали ще разполагам с един час в мазето му, без да бъда обезпокоявана. Беше по обед и то в средата на работната седмица, така че се съмнявах Хенри да е там. Паркирах на съседната улица, заобиколих пеша и за беда зърнах велосипеда му пред входната врата. Каква досада. Той беше прекрасен човек. Но не го исках точно в този момент.
23.
Роузи беше въведена през последната врата — беше убедена, че се въртяха в кръг, докато преминаваха през всичките тези помещения, — в огромна зала. Имаше голяма камина; прозорците не само бяха отворени, но и изглежда изобщо бяха премахнати, за да бъде светло и ефирно, а в дъното върху постамент имаше нещо, което можеше да бъде единствено трон. Прислужниците стояха край дървена балюстрада, разделяща пространството със съвсем малък отвор. Роузи също спря, но един от тях наклони глава, за да ѝ подскаже, че трябва да премине през него. Тя го направи, беше притеснена, чувстваше се, сякаш я водеха в съдебна зала — а прислужниците затропаха с крака по широките дървени дъски на пода.
Очевидно от нея се очакваше да продължи, затова тя отново закрачи. Те прибавиха към шума и пляскане. Започнаха да викат и вият, както беше видяла да прави едно африканско племе по телевизията. Отвън чуваше и другите, допълваха шума, крещяха едновременно колкото можеха по-силно.
След това — тишина. Роузи вече беше объркана и разтревожена. Отвори се една врата и влезе жена — по-скоро се плъзна, — постави длани пред устата си и ѝ се поклони.
— Приветстваме ви и нека мир да цари през всичките ви дни, пътешественико — промълви тя с мелодичен глас толкова тихо, че Роузи едва успя да различи думите ѝ. — Приемете гостоприемството на дома ми, сякаш е вашият. Дано ви бъде удобно и се чувствате щастлива тук.