Роузи осъзна, че това е много официален и любезен поздрав, който вероятно изискваше също толкова официален и любезен отговор. Не знаеше какъв точно, но обикновеното „Здравейте“ не ѝ се виждаше особено подходящо.
— Благодаря за милото посрещане — отвърна тя с надежда, че е добре за начало — и за гостоприемството на прекрасния ви дом. Нека в него царят мир и щастие.
Не беше лошо. Никак не беше лошо. Очевидно не беше точно това, което трябваше да каже — леко слисаното изражение на жената го показваше съвсем ясно, — но изглежда беше приемливо, макар и не съвсем традиционно.
Жената плесна с ръце и другите незабавно започнаха да се изнизват. Последният затвори вратите и ги остави насаме.
— Добре — изрече с топлота тя. — Сега елате с мен. Имате нужда от малко грижи и внимание, преди пиршеството да започне.
Приближи се до Роузи и внимателно я огледа с тъмносините си очи. Роузи направи същото. Тя беше красива жена, с деликатно лице и осанка — според Роузи — като на кралица с дългата ѝ права коса под тиара, обсипана с бляскави камъни. Беше облечена цялата в бяло със син пояс около кръста. Не носеше обувки, а на всеки от пръстите на краката ѝ имаше златен пръстен. Роузи реши, че стои доста добре.
— Простете, че питам — позволи си тя, — но коя сте вие?
— Казвам се Катрин, вдовица на Теналд, и двамата сме господари на Уилдън — отговори тя. — При все че етикетът изисква да не бъда представяна пред никого.
— Защо не?
Тя се замисли.
— Вероятно защото не е нужно.
— Вие ли сте тази, от която Джей така се боеше?
— Силно се надявам да е така — каза тя и лекичко се засмя.
— Не виждам какво толкова ужасно е сторил.
— О, изглежда знаете твърде малко. Младият Джей си е позволил неподчинение на директна заповед на своя учител. Пристъпил е в земите ми и е посетил без покана Олтара на Изгнаника. За първото може да бъде освободен от позицията си, за второто може да стане моя собственост, както и неговите деца, и децата на децата му, до след седемдесет и седем жътви. За последното би могъл да бъде прокуден от човешкия род за вечни времена.
— Това е нелепо.
— Така е. Неговият учител ще му се скара, а после ще му прости. Що се отнася до второто, става въпрос за закон, който не е въведен по моето време и не възнамерявам да го възраждам заради младия господин Джей. И без това не се е прославил особено.
— Значи всичко с него ще бъде наред?
— О, разбира се. Ако не броим пламналите уши, той ще се появи пред теб в идеално състояние. Сега, през тази врата…
Лейди Катрин поведе Роузи през една врата към доста по-малка стая, чиито стени бяха обточени с най-интересните етажерки, които Роузи беше виждала някога: имаше много квадратни дървени кутии, пълни с ролки хартия. Миришеше на восък, прах и цветя. Донякъде приличаше на офис, на мъничкия кабинет на баща ѝ, само че този имаше големи прозорци, отворени директно към вътрешния двор, и беше окъпан в светлина, докато този на баща ѝ беше винаги мрачен и миришеше на застоял дим от лула.
— Каква приятна стая — възкликна тя.
— Благодаря. Тук се пази историята на Уилдън.
Тя изрече тези думи по начин, който ги натовари с определено значение, макар Роузи така и да не схвана какво точно. Не беше кой знае какво да пазиш истории. Въпреки това кимна, сякаш бе разбрала и се опита да изглежда впечатлена.
* * *
Докато мистериозната посетителка се запознаваше с лейди Катрин, Джей си припомняше колко страховит може да бъде учителят му, когато е в лошо настроение. Беше извършил толкова много различни нарушения, че му беше трудно да си представи кое от тях е най-сериозното. Объркването при представянето беше последната капка, но какво можеше да стори? Момичето каза, че името ѝ е Роузи Уилсън, а ако беше казал това, всички щяха да избухнат в смях. Това, че я представи просто като Роузи, от друга страна, я накара да прилича на прислужница, като човек, който има само едно име. Затова се беше запънал и си беше измислил. Какво пък. Сериозно се беше постарал; не беше имал време да се подготви, а и посрещането, което им бяха устроили, беше толкова неочаквано, че се чувстваше горд, задето изобщо беше успял да каже нещо. Беше сигурен, че ще го хвърлят в затвора; вместо това бяха преминали през много нива на поздравления — за него бяха шест, толкова на брой, колкото би могъл да очаква учител, а Роузи получи дори повече. Всъщност влизането в къщата беше нещо, което само най-високопоставените биха могли да очакват.
Хенари го заведе в малка стая със стол и бюро и затвори вратата.