— Агата Кристи! Много я харесвам, макар да се боя, че до известна степен мами, като все представя съществените доказателства чак на финала. Кого предпочиташ, Поаро или госпожица Марпъл4?
Роузи се замисли.
— Госпожица Марпъл е по-приятна, но Поаро ходи на по-интересни места. Обичам да чета за непознати места.
— Много разумен отговор — заяви той. — Мечтаеш ли да пътуваш, Роузи?
— О! Да! — отвърна тя. — Още от съвсем малка. Искам да видя всичко. Градове, планини, странни места. Места, които никой не е зървал досега.
— Значи ще станеш изследовател?
— Мама казва, че трябва да стана медицинска сестра.
Литън я погледна със съчувствие.
— Не е моя работа да те насърчавам да пренебрегнеш съвета на майка си — рече. — Това означава, че по мое мнение сериозно трябва да си помислиш и да не я слушаш. Какво казва госпожица Кристи за духовете?
— Има една сцена, в която героят се появява от мъглата като дух.
— Разбирам. Истинският дух е безплътен. „Идея, пробудена у нас“, както се изразява Хътчесън5. Съществува единствено в съзнанието на човека, който го е видял, и той го определя като Красота или Добродетел. Или техните противоположности, разбира се. Това са свръхестествени неща — духове, феи или ангели — или са оптична илюзия като миража, а може да са и резултат от психично разстройство. Струва ми се, че всички възможности се изчерпват с тези три варианта. Искаш ли парче кейк към чая?
Роузи прие информацията, но не и кейка. Майка ѝ беше строга по отношение на яденето между храненията. „Едно дебело момиче никога няма да си намери добър мъж, Роузи“, беше нейното убеждение, насадено от пралеля Джеси, жена, която си падаше по клишетата.
— Феите също не съществуват.
Литън се намръщи.
— Учените твърдят, че не съществуват. Но какво знаят те, а? Често си мисля, че вярата в нещо може да го направи действително. Ако ти вярваш в тях, никога няма да можеш да убедиш някой, който не вярва. Ако не вярваш, никога няма да промениш възгледите на този, който вярва. Ако някога срещнеш фея, вероятно ще е разумно да внимаваш с кого споделяш за това.
— Може и да сте прав — отвърна Роузи.
* * *
Въпросът беше възникнал няколко дни по-рано, когато Роузи се беше отбила да нахрани Професор Дженкинс.
Дженкинс беше стар, агресивен и ужасно дебел, а целият му живот беше посветен на стремежа да просне туловището си върху най-удобната мебел в къщата. Малкото будни моменти прекарваше в ядене; неотдавна беше открил, че може да храносмила и спи едновременно. Никоя мишка или птичка не би се изплашила от присъствието му. Игрите не му бяха познати дори като малко коте, макар да беше трудно да си го представиш като млад.
Всъщност оттам произлизаше и името му — чудовището беше кръстено на човек, който беше преподавал химия на Литън в младежките му години, също толкова тлъст, проклет и неприятен. Понякога Литън се чудеше дали старият му тормозител не се беше преродил в домашния му любимец. Имаше нещо в студения злобен поглед, което му напомняше за уроците в мразовитата класна стая.
Какъвто и да беше произходът на безсмъртната му душа, Дженкинс рядко допускаше някой да приближи до него. Но търпеше Литън и изглежда почти харесваше Роузи; единствено на нея позволяваше да го гъделичка по корема.
Обикновено щом пристигнеше, Роузи се качваше горе, където Дженкинс лежеше по гръб, а тлъстичките му лапи стърчаха във въздуха — истинско въплъщение на наслада. Сред многото си други недостатъци той беше и малко глух и не му беше особено драго да слезе долу и да открие, че храната вече го очаква. Затова Роузи не само го хранеше, но ѝ се налагаше и да го събуди, макар да се беше стигнало дотам, че на практика го носеше до кухнята.
Този ден Дженкинс не беше на обичайното си място, затова Роузи беше оставила чантата си в антрето и влизаше от стая в стая, като го викаше по име. Нямаше го никъде и тя беше готова да си тръгне, но в този момент забеляза, че вратата към мазето е открехната. Литън никога не използваше тази част от къщата; тя наистина беше твърде голяма за сам човек, макар той да се беше постарал да запълни всяка стая с книги.
Дори според стандартите на останалата част от къщата — а Литън не беше от най-подредените хора — мазето беше неприятно. Беше покрито с прах и миришеше на влага и мухъл. Освен това беше и тъмно. Докато се промъкваше по тесните стълби, Роузи успяваше да различи само купчини хартия, стари чаши и вехти мебели от помещението, което някога е било кухня за прислужниците. Единствената светлина се процеждаше през мръсното стъкло на врата, която водеше към обраслата задна градина.