— Значи сте учен?
— Какво? Аха, учен? — изглеждаше озадачена за миг от начина, по който той изговори думата. — О! Не. Всички знаят, че не съм достатъчно умна за това. Да не сте чужденец? Предполагам, че това би обяснило странното ви произношение.
— Винаги са ми казвали, че имам витиевата реч и перфектен изговор — сковано отвърна той. — Оу-чеен. Дифтонг, после издължена гласна, ударение на втората сричка.
Разговорът не протичаше така, както се беше надявал Хенари. Той се приближи към една голяма кутия в ъгъла и извади с любов ръкопис от предпазния калъф.
— Бихте ли дошли тук, моля ви? — Роузи покорно изпълни това, което я бяха помолили. — Кажете сега, можете ли да прочетете това?
Тя се протегна, за да го вземе, но Хенари хвана дланта ѝ.
— Внимателно!
Той бе така видно и искрено разтревожен, че Роузи веднага се извини, макар да не виждаше всъщност за какво трябва да се извинява. Изпъна шия и надникна над ръката му.
— Какво е това?
— Фрагмент от документ, върху който работя от много години.
— Ще започна. „В есента на своя живот — зачете бързо тя — Изгнаника събра всичките си последователи и им заговори: «Приятели мои, моето пътуване е към края си. Трябва да продължите без мен, като знаете, че за вас краят също е близо. Това място принадлежи на всички мъже и жени еднакво. Повече няма да ви видя чак до края на времето.» Възрастният човек отпусна глава и издъхна. Беше на сто и двайсет години, но очите му не бяха замръкнали, а силата му не беше намаляла.“ Е? — каза Роузи и вдигна уважително поглед към Хенари. — Това е малко странно. Всички жени еднакво? Очите му не са замръкнали? Би трябвало да е „на всички мъже и жени поравно“ и „очите му не бяха помръкнали“. Трябва да е писано много набързо.
За своя огромна изненада тя забеляза, че Хенари я гледа с недоумение.
— Какво има?
— Знаете ли какво е това?
— Нямам и най-бегла представа. Звучи ми донякъде като Библията. Сещате се, Мойсей и Обетованата земя. Учим го в неделното училище. Идеята определено е същата. Възрастен мъж, който води хората си към нова земя и умира точно щом стигат до нея.
— Още не сте го прочели и вече откривате грешка.
— Не е трудно. Макар че почеркът е ужасен.
Хенари се усмихна смело.
— Трябва да поговорим повече — каза той. — Уви, вече е време да се приготвите за вечерта.
Гласът му леко трепереше.
* * *
Следващите няколко часа бяха според Роузи най-прекрасните в целия ѝ живот. Лейди Катрин се върна и я заведе в стая — по-скоро цяла поредица от стаи, — където изобилстваха красиви вещи. Вани, дебели дрехи, шишенца със странни субстанции; беше топло и много удобно, с плътната струя гореща вода, която вдигаше пара в една от стаите и наситеният аромат на парфюм, който се носеше от други.
— Тук ще ви оставя отново — каза тя. — Ще бъдете в добри ръце.
— Какво ще ми правят? — попита тревожно Роузи.
— Ще ви приготвят за празненството. Не можем да допуснем почетен гост да изглежда като… е, не сте облечена особено подходящо. Ще бъдеш измита, подготвена и ароматизирана.
— Звучи сякаш съм пиле за готвене — отвърна Роузи. — Не сте вещица, нали? Имам предвид като в „Хензел и Гретел“?
— Като кого?
— Знаете. Тези от приказката. Момче и момиче, хванати от една вещица, която ги угоява, за да ги изяде, но те я бутват в пещта и избягват.
— За какво ви е вещица? Да не би да сте болна? Мога да повикам някоя от селото, ако нещо ви тревожи.
— О, не — отвърна бързо Роузи. — Не. Ни най-малко. Забравете, че съм го споменавала.
— Много добре — тя плесна с ръце и се появиха две жени, една съвсем малко по-възрастна от Роузи и друга, която беше на почти същата възраст като майка ѝ. Преминаха през ритуала по посрещане още веднъж.
— Ще се срещнем отново по здрач. Дотогава трябва да си починете и да отърсите съзнанието и тялото си от всякаква умора.
Тя си тръгна и те започнаха.
Дълбоко в съзнанието на Роузи мисълта, че това може да е хитър капан, все още я занимаваше — макар че защо някой би си дал чак толкова много труд? Може така да я приготвяха за човешко жертвоприношение — беше чела за такива неща. Или планираха да я изядат. Или може би нещо също толкова ужасно и неприятно.
Но бяха толкова мили и щом стана ясно, че нямат никакво намерение да слушат протестите ѝ — къпя се сама от шестгодишна, много ви благодаря! — Роузи прие, че няма друг избор, освен да се предаде.
Разговорът не протичаше много добре — Роузи се опита да им зададе някои въпроси, но те само се изчервяваха и се кикотеха — затова комуникацията беше ограничена до заповеди и инструкции, дадени със странен акцент, сякаш говореха на чужд език и то твърде ограничено.