Когато отново я срещна, тъкмо започваше да се спуска здрач и той не можа да я разпознае. Стоеше в първия вътрешен двор и се чудеше как ли ще се развие вечерта, когато видя два силуета да приближават към него. И двете фигури се отличаваха с несравнима красота и елегантност, едната висока и руса, а другата малко по-ниска и с дълга златиста коса. И двете бяха облечени в най-изисканите дрехи, които някога беше виждал; на лицата си вече носеха блестящи богато украсени маски, които внушаваха загадъчност. Те нямаха нищо общо с него, помисли си той; неговата роля беше да стои в ъгъла, да ги гледа как го отминават и да им се възхищава от разстояние.
Но те вървяха към него, а по-ниската жена се усмихна. Точно усмивката ѝ го накара да осъзнае коя всъщност е тя, а също така и че създанието до нея трябва да е лейди Катрин. Той падна на коляно и направи дълбок поклон.
— Изправи се, господин Джей — нареди лейди Катрин. — Нямам намерение да те ям тази вечер. Може би утре за закуска?
Джей се изправи на крака, но не я погледна в очите, беше твърде смутен и засрамен.
— Или може би трябва да оставя това на твоя наставник, как мислиш? — добави тя.
— Мога ли аз да се заема с представянето? — попита Роузи. — Да видим сега; иска ми се да го направя както трябва. Изглежда, че е особено важно тук. Мое огромно удоволствие и чест за мен и семейството ми…
— Само удоволствие — поправи я Джей. — Само за господар е редно да се представя с огромно удоволствие. Всъщност в моя случай вероятно би могла да кажеш: мое задължение.
— Тази вечер гарантирано ще изпитате голямо удоволствие — намеси се Катрин. — Всъщност може би е по-добре да го направим едновременно, тъй като Пиршеството започва скоро. Ти си Джейрамал, син на Антус и Антуса, познат като Джей.
Той кимна.
— Тогава и аз ще те наричам така. Приветствам те в дома си, Джей Антусън; дано си щастлив тук, както и у дома си.
Джей остана безмълвен, което по изключение не беше добре. От него се очакваше да даде някакъв отговор. За щастие Роузи не разбра това и се намеси.
— Джей — заговори тя. — Не е ли просто фантастично? Ще има парти и ти ще си мой придружител. Лейди Катрин казва, че щяло да продължи цяла нощ. Никога не съм оставала през цялата нощ. С изключение на една Нова година, когато се измъкнах от леглото, докато всички бяха на долния етаж.
— Ще бъде моя огромна чест…
— О, ще престанеш ли, моля те, така няма да е забавно. След като не мога да помръдна оттук, реших да се забавлявам, а не мога да го правя, ако не спреш да ми се покланяш и да ме гледаш, сякаш току-що си глътнал сапун.
Лейди Катрин се засмя.
— Добре казано, лейди Розалинд. Джей, заповядвам ти да се подчиняваш на желанията ѝ и на тези на учителя си.
С тези думи тя се оттегли и ги остави сами.
Джей едва я погледна как се отдалечава; вместо това стоеше, втренчен в Розалинд.
— Какво? Какво има? Нещо не е наред? Какво съм направила пък сега?
— Нищо. Просто мисля, че изглеждаш прекрасно.
Тя се изчерви силно заради комплимента. Никой не беше ѝ казвал нещо подобно преди. Най-близкото, което беше чувала, беше изказването на Колин през втори гимназиален клас, когато измънка, че според него доста си я бива. Това сега беше далеч по-добре и тя не знаеше как да отговори.
— Наистина ли мислиш така? Или може би си задължен да го кажеш?
— Мисля го. Всяка дума — след това вдигна лакът и тя мушна ръката си под неговата. Той я нагласи така, че дланта ѝ нежно да застане върху неговата малко над китката и попита: — Би ли искала да обиколим наоколо?
Гостите пристигаха в отдалечен вътрешен двор и се пръскаха из градините. Всички бяха с най-хубавите си дрехи, всички говореха тихо. Само от време на време нечий смях се извисяваше над общото бърборене. После от отворен прозорец на втория етаж прозвуча силен звук от тромпет и се надигнаха одобрителни възгласи, аплодисменти и подвиквания: Браво на тромпетиста! Лека нощ! Дано проспиш утрото!
— Започнахме — заяви Джей. — Сега всичко е позволено до зазоряване.
— Всичко?
— Да.
— Тогава иди и покани лейди Катрин — или трябва да я наричам Кейти — на танц?
— Не бива да я наричаш Кейти. Може и да е разрешено, но не означава, че е разумно.
— Бъзльо.
— Признавам. Освен това, не искам нищо повече, освен да си говоря с теб. „Не бих избрал богатство, не и пред истинска любов.“
Беше цитат, разбира се, но не беше напълно съсипан от факта, че Роузи не забеляза. Всъщност Джей остана изненадан от това. Историята беше за прегладнял човек, който трябва да избира между прасе и красива, но глупава жена. Най-накрая след много терзания избира прасето, за да нахрани семейството си и изпраща жената с тези думи. Никак не е ласкателно.