— По какъв повод е това парти? Искам да кажа това пиршество.
— Празнуваме петата годишнина от управлението на лейди Катрин. Отбелязваме възкачването ѝ на престола.
— Всяка година ли е така?
— Би трябвало, но Хенари ми каза, че последните две години го е отменяла. Жътвата била лоша и казвала, че е по-добре да остане храна за тези, които се нуждаят.
— Браво на нея.
— Не всички мислят така. Някои го смятат за скандално нарушаване на традициите. Гонтал вдигна голяма врява.
— Ти прие ли го за скандално?
— Не знам нищо по този въпрос. Единствено това, което Хенари ми разказа едва преди час. Е, музиката скоро ще започне. Да се поразходим дотогава.
— Ами храната? Умирам от глад.
— По-късно.
* * *
Празненството беше вълшебно, надхвърляше всички представи. По-голямата част от терена беше заета от пътеки, осветени от фенери, които хвърляха мека успокоителна светлина върху живите плетове и храстите. Навсякъде имаше павилиони и тенти във весели цветове, които предлагаха храна, напитки, музика и танци. Някои бяха издигнати от гостите, тъй като беше особена чест да имаш своя тента за случая. В един момент висок мъж с маска се поклони ниско на Роузи и я остави в недоумение как е редно да отговори.
— Трябваше ли да направя нещо специално в този случай? — попита тя, щом отминаха.
— Трябваше да направиш реверанс. По-добре е да го правиш поне още малко. Този път пропусна и той несъмнено те помисли за надменна и горделива. Ти го унизи и единственото хубаво нещо беше, че никой друг не видя.
— О, толкова съжалявам! Нека се върнем, за да се извиня. Просто той ми напомни за онзи ужасен човек, когото срещнах в гората.
— Това прави нещата още по-зле. Какъв човек?
— Точно преди да срещна теб. Имаше един мъж. Поздравих го и поговорихме, но после той избяга. Не беше чак толкова важно, предполагам, но беше наистина грубо. Никак не го харесах. Нали знаеш как понякога просто не харесваш някого още в мига, в който го видиш? А какво имаш предвид, млади ми Джей, с думите „по-добре да го правиш поне още малко“?
— След като нощта се спусне съвсем и звездите изгреят, ако отвърнеш на някой мъж с реверанс, ставаш негова компаньонка през следващия час.
— Мили боже. За какво?
— Да правите каквото пожелаете. Не е обещание за женитба, ако това те безпокои.
— Радвам се да го чуя.
— По-добре го забрави засега. Обясненията защо не си му отвърнала могат да продължат през цялата нощ. Освен това трябва да бъда наблизо до теб.
— Така ли?
— Да. Хенари ми даде изрични инструкции.
— Така ли? Можеш да предадеш на Хенари, че не желая повече да ми избира компания. Подозирам, че ако не беше така, ти щеше да бъдеш с някоя друга. Съжалявам, че ти се налага да прекарваш времето си с мен. Вероятно го намираш за ужасна задача.
— Не, не, не. Скъпа Розалинд, не се сещам за нищо по-хубаво. Аз съм най-големият късметлия на света. Мислиш ли, че иначе бих имал възможност да придружавам толкова красива жена?
Тя издаде гърлен звук, леко успокоена от изчерпателното му извинение.
— Съжалявам. Много съм далеч от дома. Моля те, припомняй си това всеки път, когато направя грешка.
Известно време вървяха, без да говорят, докато Джей не се обади тихо, доволен, че може да промени темата.
— Виж, стигнахме до езерото. Да вземем ли лодка?
Бяха се озовали край малък кей пред обширно езеро, осветено от фенери, който беше разположен върху високи пилони във водата. В езерото вече имаше шест лодки, които отплаваха или бавно се подреждаха в средата. Имаха фенери в задната им част, покрити с блестящи цветни покривала.
— Младата двойка ще се присъедини ли към нас? — попита мъж, застанал прав в една от лодките. — Имаме място за още двама и с удоволствие бих приел още две ръце.
— С удоволствие, сър — отговори Джей и насочи Роузи към водата. — Възразяваш ли? — прошепна той.
Тя поклати глава и позволи да я качат в лодката, където седна до едра жена отпред.
— Пожелавам ви прекрасна вечер — поздрави ведро жената. — Какъв прелестен повод. Представям ви се като Рената от Цистър. Това е съпругът ми Белтан. Удобно ли ви е? Надявам се младият мъж да се справя с лодките по-добре от моя. В противен случай ще слезем на сушата залитайки и ще ни хване морска болест. Искате ли да се представите, скъпа?
Всичко това предизвика прилив на добро настроение, което напомни на Роузи за госпожа Хамилтън, възрастната дама, която държеше пансион за студенти в края на улицата. Тя също започваше разговор със задаване на поне двайсет въпроса.