С пресилен жест на ирония и неприязън той отново ѝ се поклони ниско.
Роузи се изчерви, погледна набързо към Джей, който продължаваше да гледа със замъглен поглед Алиена, и със също толкова пресилено движение направи дълбок реверанс.
24.
Джак Мур пътуваше обратно към свят, който му беше познат и дори успокояващ след стерилния, мъртъв и подчинен на железен режим институт, простиращ се върху остров Мъл. Не разговаря с никого, когато се качи на стария ферибот с работниците, а после измина още осемдесет километра навътре в сушата до транспортната връзка. Стараеше се да бъде възможно най-незабележим, опитваше се да се изгуби сред масата от вонящи хора, които също като него пътуваха да работят на юг в необятния метрополис, простираш се на повече от двеста и трийсет километра и побиращ толкова много хора, че никой не беше съвсем сигурен какъв точно е броят им. Повечето можеха да не помръднат, закотвени до живот на работните си места във фабриките, така че производството никога да не спира. Ставаха, работеха, прибираха се у дома и това ги правеше щастливи. Други пък, като онези, които го заобикаляха, бяха временни служители, възлагаше им се една или друга задача; подозираше, че има и такива, които са избягали и се надяват да се скрият така, че да останат незабелязани. Той осъзна, че се е отделил, че дори се чувства по-висш, макар да беше роден като един от тях в жилищно съоръжение за двайсет хиляди души, занимаващи се с преработване на растителни храни — работата за препитание на семейството му от поколения. Джак я мразеше и се беше записал като доброволец в армията само за да избяга от там. След това се насочи към охранителната дейност, за да не бъде върнат отново. Дали времето, прекарано в института, му беше повлияло някак? Дали не започваше да свиква с дребните привилегии, с които се ползваше сега? Колко ли силно би се старал да ги запази, ако му се наложи да избира?
При всички положения беше невероятно странно поведение за човек като него, какъвто се опитваше да бъде — да използва обществен транспорт и да пътува до мърлявите бедни южни предградия. Освен това се придвижваше сам, без обичайното впечатляващо допълнение от охрана, за което някой с предполагаемото му положение би настоявал за защита от завистта и опасността на масите.
Той разглеждаше изпитателно изнурените изражения на спътниците си по седалка, изопнатите лица, признаците на глад, умората и тревогата в погледа им. Всички те бяха незначителни консуматори, а не производители, бяха там, за да бъдат наблюдавани и контролирани по време на работа в името на великото благоденствие, макар и да нямаха представа какво всъщност е то. Не ги оглеждаше директно, а в стъклото на купето, запотено от силния дъжд навън. Огледа и собственото си лице и знаеше, че те го наблюдават с любопитство и известно подозрение. Беше твърде здрав, твърде добре трениран и самоуверен, не като тези около него.
Някои дори го оглеждаха по-втренчено, а след това отместваха поглед. Той не намираше никого от тях за прекалено заинтересован, нито пък някой го проследи, когато достигна крайната си дестинация. Но пък защо им беше да го правят? Камерите и без друго фиксираха всяко движение. Само дето бе готов да се обзаложи, че никой не си правеше труда да ги погледне.
* * *
През следващите два дни той се върна към старата си работа, обаждаше се на бивши колеги и приятели, които за разлика от него бяха останали в предните линии на сигурността и политиката, докато той беше напуснал с отвращение. Вече не виждаше смисъла от тормоза и наблюдението, от пътуването до сърцето на гигантски жилищен комплекс за прибиране на хора по тривиални обвинения. Арестите, разпитите, принудителните програми за превъзпитание имаха за цел единствено да напомнят на населението за силата на неговите пазачи. Хората като него трябваше да откриват и неутрализират ренегатите, престъпниците и онези, които създават неприятности, и да ги превърнат в порядъчни граждани, работещи за общото благо. Той категорично беше стигнал до извода, че това е загуба на време. Голяма част от тях бяха непоправими, а и все повече се съмняваше, че са голяма заплаха. Арестуваха по някого от време на време, за да сплашат останалите и да уверят масите, че някой се грижи за тях и сигурността им. За разлика от тази работата при Ханслип определено не беше вълнуваща допреди няколко дни, когато му се наложи да се преструва, че върши нещо полезно.
Но старият му живот поне му беше осигурил приятелство, каквото вече нямаше, и изпита почти носталгия, когато мина през вратите и беше посрещнат от усещане за целенасочена дейност. Сградата беше също така порутена и съсипана, каквато беше в деня на напускането му преди три години; същите планини от папки, лющеща се боя по стените, претъпкани кошчета за боклук, вероятно дори същата мръсотия по осеяните с петна подове. И много от обитателите бяха същите; той разпозна няколко, но беше странно — и досадно — да разбере колко лесно е бил забравен. Един мъж, с когото преди години беше работил по сложен случай на контрабанда, мина край него в коридора, погледна го озадачено и каза: