— Ехо? — извика тя. — Дженкинс? — обзе я лек страх, докато оглеждаше мизерията наоколо, макар обикновено да не се боеше от нищо. Най-малкото не беше сигурна дали изобщо е редно да бъде тук. — Дженкинс? — извика отново тя, а след това, по-уверена, че мястото е празно, извика малко по-силно. — Дженкинс, дебеланко!
Може би глухият звяр се беше скрил под нещо? Без да спира да подвиква, тя взе да наднича в шкафовете, под масата. Нищо. Тогава зърна ръждясала метална арка като онези, които хората ползват за отглеждане на рози, подпряна сред камара градинарски принадлежности. Беше виждала такава в една провинциална къща, която бяха посетили с класа ѝ по време на екскурзия предишното лято. Все пак беше странна, покрита с консервни кутии, хартия и парчета тънко фолио, с плътна завеса, преметната отгоре, също толкова тежка и тъмна като черния плат за затъмняване при бомбардировки, какъвто все още се пазеше в много къщи. Роузи се съмняваше, че ще помогне особено за защита от атомни бомби, но хората ги пазеха за всеки случай.
Тя приближи към вонящата на плесен завеса и я отметна, за да се увери, че Дженкинс не се е сгушил зад нея. Изпищя уплашено и инстинктивно вдигна ръце към очите си, извърна се от ослепителната светлина, която нахлу в мръсната стаичка.
Постепенно разтвори пръстите си, за да надникне между тях и остави очите си да свикнат с блясъка. Беше невероятно. Перголата — в невзрачна мрачна къща, на невзрачна мрачна улица, в невзрачен мрачен ден — отваряше поглед не към влажната, осеяна с петна стена зад нея, а към открит провинциален пейзаж, окъпан в ярка светлина. Пред очите ѝ се спускаха хълмове, огрени от слънцето. Беше виждала подобни картини преди в книгите, които беше заемала от библиотеката. Приличаха ѝ на средиземноморски. Тъмни дървета, които според нея вероятно бяха маслинови, и склонове, покрити със зеленина. В далечината имаше широка, необичайно синя река, която отразяваше слънцето почти хипнотично.
Не беше снимка — със сигурност нямаше начин да съществува толкова жива снимка, — защото долавяше движение. Слънцето върху водата. Птичките в небето. А в полето имаше хора. Тя стоеше със зяпнала уста. Гледката беше прелестна, неустоима.
Пристъпи напред и докосна желязото; беше студено.
Дори не си помисли да си тръгне; искаше само да се приближи още повече. Странен трепет, някакъв импулс премина през тялото ѝ, щом приближи рамката, сякаш някой я гъделичкаше отвътре.
Когато премина изцяло, я блъсна горещ въздух, контрастът със студената влага в мазето беше шокиращ.
Беше прекрасно; искаше ѝ се да смъкне палтото си — грозното червено палто, което беше получила за рождения си ден — и да почувства топлината по кожата си. Искаше ѝ се да изтича надолу към реката и да измие лицето си в нея. Сигурна беше, че усещането ще е прекрасно.
Спря, почувства нервност за пръв път. Изглежда се намираше на входа на малка пещера или нещо подобно; стените бяха покрити с растителност и тънки дръвчета с разпрострени клони, които някак бяха успели да изникнат от процепите. Изведнъж тя осъзна, че там има някой.
Беше момче, изглеждаше по-малко от нея и беше облечено с груба туника, а краката му бяха кафяви и боси. Косата му беше руса и рошава, а изражението му — приятно и открито. Или вероятно щеше да бъде, ако не изглеждаше така ужасено. Тя се огледа, за да види кое го плаши толкова и в този момент осъзна, че може да е самата тя.
Не можеше да продума; не знаеше какво да каже. Надяваше се той да не я нападне, да не вземе да хвърля по нея камъни или нещо подобно.
Той направи няколко крачки, поколеба се и спря. Поклони ѝ се. Тя внимателно отговори с кимване, за да покаже, че е приятелски настроена.
Той заговори, но тя не успя да го разбере. Топлината на летния ден ги обгръщаше, птичките пееха съвсем естествено в далечината, силният пек ги притискаше. Никой от тях не обръщаше внимание.
— Как бих могъл да ви служа? — попита бавно момчето, този път със силен акцент, но на разбираем английски.
Роузи се усмихна облекчено, но така се изненада, че отстъпи крачка назад и се препъна в камък. Опита да запази равновесие и се наложи да направи още една стъпка, а това я изхвърли от светлината. Внезапно се озова обратно в миризливото старо мазе; горещината, звуците, единственото, което все още виждаше, беше момчето и то изглеждаше уплашено и объркано. Беше паднало на колене и докосваше земята с чело.
Магията беше развалена; чудото беше отминало, а Роузи искаше единствено да избяга. Дръпна завесата на мястото ѝ и изтича нагоре по стълбите в сивата английска сутрин. Дженкинс щеше да остане без храна днес и толкоз.