Защо не беше споменала нищо за това? Вероятно защото е мислила, че експериментът с чистача може да бъде използван срещу нея. Което щеше да се случи, стига самият Ханслип да не се беше отървал от най-доверения помощник на Олдмантър по същия начин. Макар че може би тя щеше да му каже; беше си уговорила среща, беше казала, че е жизнено важно и спешно, в деня, преди да изчезне. Всъщност точно преди да се натъкне на Грейндж.
Това го накара да спре и да помисли. Сигурно това беше отговорът тогава, „Почерка на Дявола“? Не някой странен и неразбираем акт на измама; вместо това, трябва да е бил Грейндж. Още един час работа върху останалото от компютърните данни също го потвърди. Грейндж не беше дошъл да подпише договор за сътрудничество, а да го открадне. Беше влязъл без разрешение в компютърната система и си беше услужил. След това беше отишъл при Ханслип, за да му предложи условия, които знаеше, че той не може да приеме.
Машината беше твърде опасна за използване, а информацията за оперирането с нея и за построяването на друга такава съществуваше някъде. Можеше да бъде открита от всеки, ако Мур не успееше да изпълни заповедите си докрай. Ако Ханслип бе знаел колко много зависи от успеха на Мур, никога нямаше да го изпрати сам. Клаузите за лоялност в договора му бяха изключително строги, но нищо не беше непоклатимо.
26.
Срещата на Памархон със странното момиче в гората същия следобед беше кратка, неопределена и обезпокоителна, но поне инстинктите му не го бяха подвели. Войниците — по-скоро горски пазачи — бяха добри, тихи и си знаеха работата, но неговият усет беше по-добър. При най-лекото пукване на клонка той беше наясно, че не е животно или звук от вятър в дърветата. Знаеше точно откъде идва и колко малко време има да избяга и да се скрие.
Дали беше капан, устроен за него? Дали означаваше, че някой е разбрал за пристигането на хората му и се налага да съберат нещата си и да си тръгнат? Коя беше тази млада жена, която говореше така съвършено, с лекота и увереност, които предполагаха много години тренинг? Защо беше казала тези странни неща. Звучеше като човек, подготвен да разговаря, за да го разсее и отвлече вниманието му, за да могат войниците да го обкръжат.
Не. Беше възможно, но не и убедително. Тя беше толкова необикновена. Толкова странно облечена…
Памархон заобиколи обратно и я наблюдаваше как спира, взема неща от земята и ги слага в устата си, а после стигна до малка полянка и нададе приглушен вик, който звучеше като разочарование. Видя я да се обръща, щом войниците се промъкнаха зад гърба ѝ. Бяха петима и младеж, който вероятно беше техен пленник, очевидно беше затворник. Гледаше с изумление как тя ги смъмри, така им се скара на стария език, че вместо те да уплашат нея, изглежда сами се бяха стреснали. Чу как пленницата всъщност говореше най-много от всички. Видя, че накрая тръгна с тях. Забеляза как един от войниците се осмели да я докосне.
Следва ги, докато се увери, че я водят в голямата къща, после се отклони и бързо се върна дълбоко в гората на коня си. Имаше много неща, за които да мисли, докато стигне лагера. Щом се озова там, той веднага потърси Антрос. С него се познаваха от години, дори бяха живели заедно като деца в огромните южни земи на главнокомандващия на Кормел, и двамата изпратени там от семействата си, за да бъдат обучени и тренирани. Антрос беше по-млад с две години, но и двамата се бяха чувствали изгубени и сами в новия си плашещ живот. Памархон беше от по-добро потекло; Антрос беше син на счетоводител, човек, който беше обучен за учител и беше спечелил известни преимущества, но после осъзнал, че не е подходящ за такъв живот и започнал работа в собствения си град, където имало много търговци и прекупвачи. Памархон сам се беше определил за защитник на момчето, беше поставил началото на приятелство, продължило с години, така че когато настъпиха трудностите за Памархон и той беше обвинен в убийството на чичо си, Антрос без колебание застана до него.
Ето защо той се запъти право към стария си приятел. Памархон не беше почтителен човек, но старите му навици и годините тренировки го бяха моделирали. Като момче беше разигравал истории по хълмовете на Кормел, в които той беше героят, слушаше как старият им учител разказваше вечер, преди да заспят, пееше песни за велики дела и ужасни приключения. Думите бяха в душата му както заради тяхната красота, така и заради асоциациите с боя, който му се полагаше, ако сбърка някоя фраза или придаде грешен смисъл на определена дума.