Сега беше видял момиче, което говореше с такава лекота и умение, каквито знаеше, че никога няма да успее да постигне, дори и с години усърден труд и най-добрите учители.
Той описа срещата на своя приятел, който слушаше внимателно. Антрос притежаваше слънчево изражение, обичаше да се шегува за всичко, особено за най-сериозните неща, но беше също и изключително мил човек, проявяваше съчувствие и присъствието му носеше утеха.
— Как изглеждаше тя?
— Ах, беше прекрасна, нямам думи да опиша прелестта ѝ.
— Имах предвид на каква възраст? — отвърна му Антрос. — Чужденка ли беше? Как беше облечена?
— Говореше за неща, които не разбрах. Изглежда не беше съвсем наясно къде се намира. Очевидно лейди Катрин е знаела за пристигането ѝ, но защо ще я посреща с въоръжени мъже?
— Постави много въпроси. Не мога да отговоря на всичките вместо теб.
Памархон се изправи и се протегна.
— Знам. Просто исках да се уверя, че и на теб не ти звучи по-смислено, отколкото на мен. Трябва да узная повече, а има само един начин да го направя, струва ми се.
— Искаш да откриеш отговора или момичето?
Памархон въздъхна пренебрежително заради самата мисъл, а Антрос се разсмя и го посочи с пръст.
— Аха! — възкликна шеговито той.
— Нищо подобно. Трябва да разбера точно какво става, преди да направя ход, за да си върна Уилдън. И все пак спокойно признавам, че е най-очарователното създание, което съм срещал през живота си.
— Защо не попиташ самата лейди Катрин за какво е всичко това?
— Може и да го направя. Днес е денят на празненството, спомни си. Мисля да ида до реката и да се изкъпя. После ще намеря маската си.
* * *
Щом се изкъпа, Памархон се оттегли в шатрата си и отвори рядко употребяван сандък, в който бяха съкровищата му. Нямаше пари, нито злато, нищо подобно. Като повечето хора в Антеруолд той рядко използваше такива неща. Вместо тях сандъкът му беше пълен със свитъци и откъси от истории, които бяха свързани преди всичко със семейството му. Памархон можеше да проследи потеклото си чак до пътешествениците, хората, които бяха придружавали водачите на Великия поход, довел до основаването на Антеруолд. Всички можеха да направят същото на теория, разбира се, но малцина притежаваха документи, предавани от майка на майка, толкова много поколения назад във времето. Тези хора можеха да се преброят на пръстите на двете ръце и в резултат на това заемаха върхови позиции.
Длъжността обаче не даваше власт или богатство. Членове на такива семейства можеха да се срещнат във всички сфери на живота, висши и низши. Някои бяха учени, магистрати, творяха закони и в действителност успехът им в спечелване на такива постове не беше пропорционален. Имаше също и мнозина, които бяха занаятчии или работници, важни само заради факта, че потвърждаваха продължението на човешкия род и истинността на Историята.
Първият цикъл покриваше напускането на северните земи и дългото пътуване до Антеруолд, приключило с велика битка, позволила на пътешествениците да се установят. Предшественикът на Памархон, Айзенуор, беше човекът, настоял пътуването да продължи, след като трудната зима беше отслабила духа и здравето. Повечето искаха да се върнат, но Айзенуор се присмял на страхливостта им и заявил, че той и семейството му ще продължат сами и ще засрамят всеки, който не е проявил куража на четиригодишната му дъщеря, а тя би предпочела да умре пред това да се върне в земя, отказваща им обич.
Той развърза текста и го прочете отново, търсеше същия този кураж, за да продължи. Искаше да се върне на полагащото му се място, така че истинският потомък на този човек да не бъде повече безименен аутсайдер. Негов дълг беше да постъпи като Айзенуор. Уилдън му принадлежеше по право; това право му беше отнето чрез хитрост. Дойде време да отвърне, беше чакал достатъчно.
Облече се така, че да не буди подозрение — нито твърде елегантно, нито твърде старомодно — и върза маска около врата си, която можеше да вдигне при нужда. След това тихо приготви любимия си кон, който беше оставил на половин час път пеша от Уилдън и започна дългото си пътуване. Знаеше, че ще са му нужни поне два часа дори и по прекия път. Щеше да рискува, тъй като никой нямаше да се вглежда прекалено много в добре облечен мъж на кон, който очевидно отива на Празненството на лейди Катрин.