Щеше да е проста задача да се смеси с тълпата и в момента, в който открие достатъчно, че да задоволи любопитството си за състоянието на владението, щеше да се измъкне отново, да намери коня си и да се прибере.
Ето, каза си той. Няма нищо общо с момичето.
* * *
Щом стигна до Уилдън, той се промъкна незабелязано и се смеси с множеството с маска на лицето си, за да огледа гостите. Съзря двойка, която се разхождаше самотно по една пътека. Младият мъж старателно придружаваше компаньонката си, но очевидно имаше малко надежди. Усмихна се; спомни си, че и той беше такъв. Тя несъмнено силно го превъзхождаше; той носеше роба на ученик, а тя категорично беше от най-висока класа, красива, елегантна, уверена. Дългата ѝ руса перука се спускаше по раменете, маската ѝ блестеше, украсена със скъпоценни камъни на светлината от свещите, а роклята ѝ беше истински шедьовър. Тя дори не отвърна на поклона на Памархон, а го изгледа надменно през маската си, сякаш беше изумена от дързостта му. Той издаде пренебрежителен звук. Как презираше такива хора сега, макар някога да беше един от тях.
Прекара следващия час в разходки сред празнуващите, хапна малко, разменяше тостове с непознати, водеше лековати, но безсмислени разговори. Всичко беше така, както трябва; той се поклони на дама, която му отвърна с реверанс и стана негова компаньонка за час за голямо облекчение на придружителя ѝ. Можеше да разбере защо; жената беше съпругата на аптекаря в близкия град и не спираше да говори. За мъжа си, за работата му, за семейството му, за децата си, за начина, по който лейди Катрин ѝ се поклонила. Толкова много думи, но някъде дълбоко Памархон усещаше любезност и доброта.
— Поздравихте ли я вече? О, трябва да я видите! Толкова е красива. Единствената жена, която може да ѝ съперничи, е гостенката ѝ, която трябва да е от изтъкнато семейство.
— Каква е тази гостенка?
— Всъщност — намеси се компаньонът ѝ, който с радост разнасяше клюките, — никой не е съвсем наясно, нали така? Знае се само, че е била посрещната с най-голяма церемониалност и че е прекарала цялото време оттам нататък в къщата, а също и че говори стария език така съвършено, че всички, които са имали привилегията да се запознаят с нея, са останали изумени.
— Това включва и вас, надявам се?
— О, не! — жената се изчерви. — Образованието ми е скромно. Знам много, разбира се, но не и езика. Него не го знам.
Тя изглеждаше натъжена.
— Предполагам, че съжалявате, задето се поклонихте точно на мен. Вие сте образован мъж, а сега трябва да прекараме един час заедно.
Той ѝ се усмихна съчувствено, тъй като я харесваше, въпреки нейната бъбривост.
— Не — увери я. — Не съм съжалил. Нито за секунда. С риск да ви обидя с моята начетеност, ще ви предложа един цитат като подарък. „Най-личните може да са най-долни, а долните — най-лични, ако ги съдим по доброто им сърце.“
Тя сведе глава.
— Благодаря ви, сър — изрече.
Тогава моментът беше прекъснат; нейният компаньон се върна, часът беше изтекъл и беше негов дълг да я вземе отново под грижите си. Памархон се поклони на него, а после и на жената. Тя му отвърна с реверанс, погледна го за последен път и изчезна в нощта.
Той се разходи, обмисли клюките, които му беше разказала. Очевидно тези важни гости трябва да бяха същите като момичето, на което се беше натъкнал. Изглежда все пак не е била арестувана. Или пък лейди Катрин беше допуснала огромна грешка — което по-скоро беше в стила ѝ.
Но къде беше тогава този образец на знанията? Подобна ценност не би се шляла наоколо необгрижена, това беше сигурно. Вероятно приемаше посетители в специално подредена част от къщата или в прекрасна тента, издигната за нейно лично ползване. Сигурно пред нея се струпваха хора, чакаха да отдадат почит, преструваха се, че са попаднали там случайно. Той обикаляше вътрешните дворове и градините, но не можеше да открие ясни белези на подобно нещо.
Най-после забеляза групичка хора, които се изкачваха по малък хълм, насочваха се към почерпките и разговаряха развълнувано. Любопитството му се изостри, затова тръгна натам, за да види какво е пропуснал. Стигна до езерото и се възхити на хитрия начин, по който беше осветено, как улавяше шарките на фенерите, как те отразяваха проблясващите отгоре звезди. Поне дванайсет лодки, вече празни, стояха вързани, а последните хора се разотиваха.
Само една двойка беше останала в разговор с жена, за която той предположи, че е певицата. Беше истински шок да осъзнае, че другата беше онази, която се беше отнесла така пренебрежително с него по-рано същата вечер. Очевидно не беше толкова хладна с всички; жестовете ѝ бяха забавни, смехът ѝ отекваше тихо над водата. Всички бяха хипнотизирани от нея.