Докато я гледаше, тя се обърна и го видя. Поклони ѝ се ниско за втори път, предостави ѝ възможността да го отхвърли отново, за да ѝ покаже, че не го е грижа.
За негово изумление, тя спря, хвърли бърз поглед на компаньона си и му отвърна с дълбок реверанс.
Двамата се гледаха, единият предизвикателно, а другият почти неспособен да прикрие изненадата си. Единственият звук беше сподавеният вик на младия ѝ придружител, който изглежда се беше разтревожил, щом видя какво се е случило. И двамата го игнорираха.
Мъжът подаде ръка, а новата му компаньонка след миг колебание постави леко своята върху неговата.
— Нека повървим — предложи той, — тъй като часът, с който разполагаме във взаимната си компания, е само кратък момент.
Той хвърли поглед към момчето, което току-що бе заменил, и я поведе встрани.
— За мен е чест да се запозная с вас — започна той.
— Е — отвърна тя, — аз ще трябва да преценя по-късно дали за мен е чест запознанството с вас. Ако си спомням правилно, а съм сигурна, че е така, тъй като имам много добра памет — по-рано вие ми наговорихте възможно най-неприятни неща. А след това побягнахте и ме изоставихте на милостта на банда войници. Едва ли имате право да ми се сърдите, задето не съм ви погледнала мило. По-лошо не бих могла да ви изгледам, макар да не знаех, че сте вие. Упражнявала съм се много пъти за подобен случай.
Той се загледа в лицето ѝ или поне в това, което можеше да се види зад маската; след това в дългата златиста коса, в дрехите ѝ. Тогава осъзна, че това е момичето, което се представяше като Розалинд. Нищо чудно, че лейди Катрин беше толкова доволна тя да е там. Самото ѝ присъствие щеше да очарова Уилдън.
— Моите извинения. Допуснах смъртна грешка.
— Уплашихте ме много неприятно. Идвам от много далеч, а това не беше добро начало. Всичко е твърде странно за мен.
— Така ли?
— Несъмнено. Защо всички така се суетят около мен? Защо са толкова любезни и официални през цялото време? Защо говорите на английски като на чужд език? Толкова е лесно да обидиш някого, като кажеш нещо погрешно. Не съм сигурна, че разбирам добре какво се случва.
— Убеден съм, че ще научите много бързо, ако останете тук. Възнамерявате ли да го направите?
— Надявам се, не. Трябва да се върна в училище. Родителите ми ще се побъркат. Ох! Нека не говорим за това. Ужасно ще се разстроя, а нищо не мога да направя по въпроса. Трябва или да правиш нещо, или да не го правиш. Притесненията са загуба на време. Не сте ли съгласен?
— Звучи доста разумно.
— А и прекарвам чудесно тази вечер. Стига да не мисля твърде много колко е странно всичко това.
— Лейди Катрин ли е домакинята? — попита Памархон.
— Да! Не е ли прелестна?! Толкова мила жена! Добре ли я познавате?
— Всъщност не.
— О! — изненада се Роузи. — Защо тогава сте тук?
— За да се видя отново с вас, разбира се — отвърна с усмивка той.
— С мен? — намръщи се тя. — Виждате ли? Точно това имам предвид. Защо аз, защо все аз?
— Надявах се вие да ми отговорите. Вие сте чужденка, а чужденците не са чести гости тук. Бяхте приета с огромни почести от лейди Катрин, което е още по-голяма рядкост. Говорите езика съвършено, а това също не се случва често. Още повече, вие сте най-красивата жена, която някога съм срещал в живота си.
Настъпи пауза, Роузи имаше чувството, че светът се срива. Беше се чудила насаме в стаята си какво би било някое момче да ѝ направи истински комплимент. Или поне да я забележи. Сега го бяха направили двама души и то в рамките на по-малко от час. Първият я беше зарадвал, но пък при коментара от този мъж едва не припадна. Тя се втренчи в земята с надежда червенината по бузите ѝ, силното задъхване и замаяност да останат незабелязани.
— Добре ли сте, скъпа лейди? — попита тревожно Памархон. — Да не би да ви обидих с нещо?
— О, о, да. Имам предвид не. Никак дори. Съвсем добре съм, благодаря.
Роузи беше убедена, че разговорът трябва да продължи; беше виждала как родителите ѝ се опитваха да разменят по няколко думи в компания и съзнаваше, че при подобни обстоятелства е по-добре да се каже нещо. Но съзнанието ѝ така жужеше, че не можеше да измисли нищо подходящо. Партито, музиката, нежното докосване на дланта на този мъж до ръката ѝ, всичко това ѝ пречеше да се съсредоточи.
— Често ли идвате тук? — попита отчаяно тя. — Къде живеете? В прекрасна къща като тази?