Той се изсмя.
— О, не. Малко хора живеят в къщи като тази. Аз определено не съм един от тях. Живея доста далеч, мястото се намира трудно без водач.
— Къде е все пак? В село? В някой от близките градове?
— Не. На нито едно от тези места. Живея в гората, под сянката на меланхоличните огромни клони.
— Защо меланхолични?
— Защото не ги делите с мен — отвърна с усмивка той, а Роузи отново се изчерви.
— Това беше цитат. Не се притеснявайте. Живея на часове път пеша от тук, където реките се срещат, а земята предлага всичко необходимо човек да е щастлив.
— И това ли е цитат?
— Да, но дава и доста добро описание. Кажете, как така говорите толкова добре, а в същото време знаете толкова малко?
— Всички ме питат това. Просто така си говоря. Това е всичко. Всеки говори на своя език. Това е моят.
— Но никой не го говори.
— Това е глупаво — отвърна тя. — Не разбирате ли? Глупаво е. Ние го правим. Много хора го правят.
— Не и тук. Това е езикът на най-образованите и изисканите.
— Щом казвате.
— Какво иска от вас лейди Катрин?
— Нямах представа, че иска нещо.
— В такъв случай — отвърна Памархон — не я познавате. С кого друг се запознахте тук?
— Ами… — заговори Роузи — с Джей, разбира се. Това е момчето, с което бях току-що. Хенари настоява той да ме придружава тази вечер. Изглежда се познаваме от известно време.
— Какво искате да кажете?
— Срещнах го преди седмица при първото си идване тук, но тогава той беше само на единайсет. Сега е почти седемнайсетгодишен — тя се усмихна извинително. — Не говоря особено смислено, знам. Съжалявам.
— Усмихнете ми се отново и ще ви простя.
Тя го направи и погледите им се срещнаха. Роузи усети как остава без дъх.
— Бихте ли желали да танцувате? Ще изречете ли отново името си? От устните ви се лее музика.
Роузи пое дълбоко дъх.
— Розалинд — каза тя. — Просто Розалинд.
* * *
Танцуването не беше просто обгръщане на партньора с ръка и движение (както в случая с родителите ѝ) повече или по-малко в ритъма на музиката. Мелодията, ако изобщо можеше да се нарече така, беше доста по-груба и далеч не толкова изискана като пеенето, което бяха слушали в езерото. И все пак беше доста сложна, ритъмът и темпото се променяха на съвсем случаен принцип. Въпреки това Памархон изглежда знаеше какво прави и водеше добре, макар че няколко пъти спираше и избухваше в смях, когато тя го настъпваше.
— Просто не мога да схвана как става.
Фразата го учуди, но той разбра смисъла.
— Уви, при всички положения нашият час приключи. Сега трябва да се разделим.
— О, не!
— Нима това ви е неприятно, лейди Розалинд?
— Да, да. Дори много.
— Благодаря ви. Поласкан съм.
— Какво предстои сега?
— Сега вие се връщате при вашия придружител, а аз се прибирам у дома. Всяко друго забавление не би могло да се мери с компанията ви.
Розалинд тропна с крак.
— Не е честно! — възрази тя. — Просто не е честно! Защо имате толкова много правила за всичко?
— Твърде сурова сте. „Нещата стоят така и винаги трябва да е така.“
— Е, това звучи умно. Но всъщност не е.
— Това е от Историята.
— В такъв случай е доста глупава история, след като толкова често ви спира да вършите това, което искате.
Сякаш го беше зашлевила по лицето. Чертите му мигом се изопнаха.
— Както кажете, милейди — изрече сковано той.
Поклони се, извъртя се на пета и бързо се шмугна в тълпата.
* * *
Розалинд беше ужасена. Отново го беше направила. Какво ѝ имаше? Всеки път, щом заговореше с някого, рано или късно той биваше обиден. Тя знаеше много добре, че подобни неща се случваха не само на това странно място. И в училище я харесваха малко хора. Имаше съвсем малко приятели. Всички я смятаха за ужасна.
А тя не беше. Наистина не беше. Защо никой не забелязваше колко много се старае през цялото време? Беше прекарала чудесно последните два часа, защото беше помислила, че най-после започва да се справя. После беше съсипала всичко, а той беше толкова приятен. Толкова висок. Толкова…
Тя щеше да се извини. Щеше да се затича след него и да обясни. Щеше да го накара да я харесва отново.
Тя забърза след него. Но той се беше изпарил.
Пет минути по-късно се загуби. Беше тръгнала устремено в правилната посока и беше излязла от златисто осветената зона на Празненството. Сега беше тъмно и тя почти не можеше да вижда, но ѝ се струваше, че успява да различи тясна следа, съвсем леко по-светло сива от земята наоколо. Изчака очите ѝ да привикнат с полумрака — опита трика, на който я беше научил чичо ѝ, да поглежда само с ъгълчетата на очите си, за да вижда по-добре. Това трябва да беше, реши тя, пътят, по който беше изчезнал Памархон. Щеше да го последва. Тя направи няколко крачки, препъна се и спря. Нямаше начин да извърви нормално разстояние с тези обувки. Постоя, а после ги свали, вдигна шлейфа на роклята си, за да не го изцапа и — несъмнено изглеждайки малко нелепо — пое към гората, тъмна и малко зловеща, на няколкостотин метра пред нея.