— Е, Веселяк — запита старейшината на дома моя водач, който седеше до мене и ожесточено размахваше вилицата, — открихте ли следите на ягуара?
— Не само, че ги открих, генерале, но се опасявам, че ягуарът не е сам, а си има и другар.
— Охо-хо! Сигурен ли сте?
— Може и да се лъжа, генерале, но не вярвам. Впрочем питайте Честно сърце, аз не бях толкова неизвестен в западните прерии.
— Татко — каза домакинът, — Веселяка сигурно е прав. Той е стар и опитен ловец, не може да допусне грешка.
— Значи ще трябва да устроим хайка, за да се отървем от тези опасни съседи, нали, Рафаел?
— Радвам се, татко, че и ти мислиш като мен. Черния елен е предупреден. Вероятно всичко е вече готово.
— Можем да тръгнем на лов, когато решим. Всичко е уредено — отвърна не млад мъж, седнал недалеч от мене.
Вратата се отвори и влезе нов посетител. Всички приветствуваха пристигането му с радостни възклицания. Дон Рафаел и съпругата му станаха, за да го посрещнат. Бях учуден от тази сърдечност, защото новодошлият беше червенокож. Беше в пълно бойно снаряжение на индиански воин. Благодарение на многобройните ми срещи с червенокожите можах да позная, че е от племето команчи.
— Орлова глава! Орлова глава! — зачуруликаха децата и радостно го заобиколиха.
Команчът ги взе на ръце едно след друго, целуна ги, после, за да се отърве от тях, им раздаде чудесни, изработени с много вкус индиански играчки. Поздрави многобройното семейство и седна между домакина и домакинята.
— Надявахме се, че ще дойдете преди залез слънце, вожде — му каза приятелски домакинята. — Не е хубаво, дето ни накарахте да ви чакаме.
— Орлова глава преследваше ягуарите — каза многозначително индианецът. — Моята дъщеря вече няма защо да се страхува. Ягуарите са мъртви.
— Как? Ти си убил ягуарите, вожде? — запита живо дон Рафаел.
— Моят брат ще ги види. Кожите им са чудесни. На двора са.
— Виждам, вожде — каза генералът и му протегна ръка, — че вие все още държите да бъдете нашето провидение.
— Моят баща говори добре — каза вождът и се поклони. — Господарят на живота му вдъхва мъдри слова. Семейството на моя баща е и мое семейство.
След вечерята дон Рафаел ме заведе в една удобна спалня и аз веднага заспах, озадачен от всичко, което бях чул и видял.
На другия ден моите домакини в никакъв случай не ме пуснаха да замина. А да си кажа право, и аз не настоях. Не само че бях очарован от любезния прием, но и тайно любопитство ме караше да остана още няколко дни.
Измина седмица. Дон Рафаел и семейството му ме отрупваха с внимание, животът ми през тези дни беше прекрасен.
Не знам защо, но от идването ми в асиендата всичко, което ставаше около мене, непрекъснато засилваше любопитството, обхванало ме още от първия миг. Струваше ми се, че в основата на щастието, което осветяваше лицата в този дом, се крие дълга поредица от нещастия. Предугаждах, че животът на тези хора не винаги е протичал безоблачно и спокойно. Сам не зная защо, си представях, че те са намерили спасителното пристанище след дълги тегла.
Лицата им носеха отпечатъка на възвишеност, каквато пораждат само великите изпитания, а бръчките по челата им говореха за дълбоки страдания.
Тази мисъл така бе заседнала в съзнанието ми, че въпреки всички усилия не успявах да я пропъдя; тя ме преследваше все по-настойчиво.
За кратко време станах приятел на семейството. Те знаеха вече всичко за мене. Разкриха ми и част от своя живот. И все пак на устните ми винаги стоеше един въпрос, който не смеех да изрека от страх да не постъпя нетактично и да съживя мъчителни спомени.
Една вечер се връщахме с дон Рафаел от лов. На няколко крачки от асиендата той сложи ръка на рамото ми и ме запита:
— Какво ви е, дон Густавио? Мрачен сте, замислен. Да не би да ви е скучно с нас?
— Нима може да мислите така! Напротив, не знам как да ви уверя, че никога не съм бил по-щастлив, отколкото при вас.
— Останете тогава при нас — помоли, се топ чистосърдечно. — В нашия дом има място за още един приятел.
— Благодаря — казах и стиснах ръката му. — Как бих искал, но уви, това е невъзможно. В мене има някакъв демон, който непрекъснато ми крещи: „Върви!“ Трябва да следвам съдбата си.
Въздъхнах тежко.
— Вижте какво — продължи той, — бъдете искрен! Кажете ми какво ви мъчи. От няколко дни състоянието ви ни тревожи. Никой не смее да ви заговори за това. Но ето, аз се престраших и реших да ви запитам.
— Е, добре — отвърнах аз, — щом искате, ще ви кажа. Моля ви само да не погледнете на моята откровеност с лошо око.