Сламчо затръшна вратата на шкафа и счупи затъмненото стъкло.
Зад една от купчините с камъни стоеше човешки младеж. В собствения му апартамент. Появата на момчето беше странна дори по стандартите на Калните създания. Беше необичайно блед, с гарвановочерна коса, слаб и облечен в ученическа униформа, която изглеждаше така, сякаш беше прекосил с нея два континента.
Космите на брадата на Сламчо се вдървиха. Това момче създаваше проблеми. Космите от брадите на джуджетата никога не лъжеха.
— Охранителната ти система е много интересна — продължи момчето. — Отне ми няколко секунди, за да я преодолея.
Сега Сламчо наистина знаеше, че е загазил. Човешката полиция не влиза с взлом в апартаментите.
— Кой си ти, момче?
— Мисля, че въпросът тук е кой си ти! Наистина ли си милионерът отшелник Ланс Дигър? Или легендарният Завистник? Или може би, както подозира Вихрогон, избягалият затворник Сламчо Челюстокопач?
Сламчо се затича, като последните мехурчета газ му придаваха допълнителна скорост. Нямаше представа кое е това Кално създание, но ако Вихрогон го беше изпратил, по всяка вероятност беше ловец на глави.
Джуджето затича по коридора в търсене на спасителен изход. Тъкмо поради тази причина беше избрал хотела. В началото на века по дължината на многоетажната сграда се е издигал широк комин. Когато през петдесетте инсталираха централното отопление, строителният предприемач просто бе запълнил комина с пръст и му бе поставил бетонна запушалка. Сламчо подуши коридора от пръст още щом вторият му агент по недвижими имоти отвори входната врата. Беше проста работа да открие старата камина и да отстрани бетона. Ето ти готов тунел.
Сламчо откопчаваше задния капак на панталона си в движение. Странният младеж не се опита да го последва. И защо да го прави? Джуджето нямаше къде да избяга.
Сламчо отдели една секунда, за да извика:
— Никога няма да ме хванеш, човече. Кажи на Вихрогон да не праща Кални създания да вършат феината работа.
„Горкият“ — помисли си Артемис и се почеса по веждата. За всичко беше виновен Холивуд.
Сламчо издърпа от камината кошницата със сухи цветя и се гмурна вътре. Откачи челюстта си и бързо се зарови в отлежалата един век глина. Не беше много по вкуса му. Минералите и хранителните вещества отдавна бяха изсъхнали. Почвата беше пълна с изгорени отпадъци и пепел от тютюн със столетна давност. Но все пак беше глина, а джуджетата бяха родени да я копаят. Сламчо усети как тревогата му се разсея. Нямаше живо създание, което можеше да го хване сега. Това беше неговото царство.
Джуджето бързо се понесе надолу, като си проправяше път с челюсти през галериите. Не една стена се срути по пътя му. Сламчо имаше чувството, че няма да си получи обратно колекцията въпреки всички усилия, които му бе струвало събирането й.
За малко повече от минута Сламчо стигна до подземния паркинг. Там отново закачи челюстта си, разтърси задни части, за да се облекчи от газовете, после се пъхна през решетката. Специално пригоденото му превозно средство на четири колела го очакваше. Заредено догоре с гориво, бронирано и готово за път.
— Гадове — промърмори джуджето, докато бъркаше за веригата с ключове, окачена на врата му.
Тогава капитан Бодлива Зеленика се появи на две крачки от него.
— „Гадове“? — попита тя и зареди магическата си пръчица.
Сламчо обмисли вариантите. Подът на паркинга беше асфалтиран. Асфалтът бе отрова за джуджетата, слепваше вътрешностите им като лепило. След това се появи огромен човек и препречи основната рампа. Сламчо вече го беше виждал в имението Фоул. Това означаваше, че човекът горе беше известният Артемис Фоул. Капитан Бодлива Зеленика стоеше точно пред него и видът й не беше никак състрадателен. Остана само един път за бягство. Обратно в комина. Да се качи няколко етажа нагоре и да се скрие в друг апартамент.
Зеленика се усмихна.
— Давай, Сламчо. Предизвиквам те.
И Сламчо тръгна. Обърна се и се хвърли обратно в комина, като очакваше да усети ужилване по задните части. Не остана разочарован. Как можеше Зеленика да пропусне такава цел?
Летището за совалки в Лос Анжелис се намираше на десет километра южно от града, скрито под холографско изображение на пясъчна дюна. Кореноплод ги чакаше в совалката. Беше се възстановил достатъчно, за да се усмихне.
— Да, да — избоботи той и се надигна от леглото. На гърдите му беше залепен пресен медицински пакет. — Не е ли това любимият ми престъпник, възкръснал от мъртвите?
Сламчо извади буркан с пастет от сепия от личния хладилник на посланика на Атлантида.