— Сега няма време за политика, капитане. Време е за действие.
Риск остана искрено учуден. Това не беше същият Трънак Мъх, когото познаваше. Сякаш някой бе трансплантирал прешлени на това безгръбначно.
Сега новоназначеният командващ се готвеше да заработи клонката жълъди на ревера си. Риск усети как го обзема чувство, каквото никога досега не бе изпитвал в присъствието на Трънак Мъх. Това чувство беше уважение.
— Открехнете входната врата — нареди командващият с непоколебим тон. Ако наблизо имаше работеща камера, Вихрогон би изгледал записа с огромно удоволствие. — Ще изляза да си поговоря с тези влечуги.
Риск предаде командата. Ако изобщо успееха да се измъкнат от тук, той щеше да се погрижи командващият Мъх да получи посмъртен Златен Жълъд. В най-лошия случай.
Совалката на посланика на Атлантида летеше по една бърза шахта, като се държеше близо до стените. Толкова близо, че оставаха драскотини по боята на корпуса.
Артемис показа глава от отделението за пътници.
— Необходимо ли е това, капитане? — попита, след като за пореден път се отърваха на косъм от смъртта. — Или е поредното пилотско перчене?
Зеленика му намигна.
— Приличам ли ти на надут пилот, Фоул?
Артемис трябваше да признае, че не прилича. Капитан Бодлива Зеленика беше доста хубава, някак опасно хубава. Като смъртоносен паяк. След около осем месеца му предстоеше да навлезе в пубертета и той подозираше, че тогава ще започне да вижда Зеленика в друга светлина. Но трябваше да има предвид, че тя е на около осемдесет години.
— Оглеждам повърхността за онази пукнатина, за която Сламчо твърди, че е някъде тук — обясни феята.
Артемис кимна. Теорията на джуджето. Твърде невероятна, за да бъде вярна. Той се върна в задната част на совалката, за да изслуша докрай доводите на Сламчо.
Джуджето беше начертало нескопосана диаграма върху една от секциите на крилото. Честно казано, някои шимпанзета биха се справили по-добре. И не биха разваляли въздуха с миризмата си. Сламчо използваше морков за показалка, или по-точно казано, няколко моркова. Джуджетата обичат моркови.
— Това са лабораториите „Гномски“ — измърмори той с пълна уста.
— Това? — възкликна Кореноплод.
— Разбирам, Юлиус, че схемата ми не е много точна…
Началникът скочи от стола си. Ако не знаехте какво става, щяхте да си помислите, че е станало с помощта на газове.
— Не е точна ли? Небеса, това правоъгълник ли е?
Сламчо остана невъзмутим.
— Не е важно. Ето тук е важното.
— Тази разкривена линия?
— Това е цепнатина — запротестира джуджето. — Всеки може да го разбере.
— Ако го покажеш в детска градина, може би. Цепнатина, значи. И какво от това?
— Точно тук става интересно. Разбираш ли, тази цепнатина обикновено не съществува.
Кореноплод пак размаха ръце във въздуха, сякаш се мъчеше да удуши някого. Напоследък това се случваше все по-често. Но Артемис изведнъж се заинтересува.
— Кога се появява?
Но Сламчо нямаше навика да отговаря направо.
— Ние, джуджетата, разбираме от камъни. Копаем ги от векове.
Кореноплод започна да почуква с пръсти по магическата си пръчица.
— Феите не си дават сметка, че камъните са живи. Че дишат.
Артемис кимна.
— Разбира се. Разширяват се от топлината.
Сламчо победоносно отхапа от моркова.
— Точно така. И, естествено, обратното: когато се охладят, се свиват.
Сега дори Кореноплод се заслуша.
— Лабораториите „Гномски“ са построени върху твърда мантия. Два километра скала. Няма как да се влезе, освен ако нямаш свръхзвукови бойни глави. А пък ми се струва, че Опал Гномски може да ги забележи.
— И с какво ще ни помогне това?
— При охлаждане в тази скала се отваря цепнатина. Работил съм на основите, когато строяха сградата. Попадате направо под лабораториите. Доста път е, но поне ще влезете.
Началникът погледна скептично.
— И как така Опал Гномски не е забелязала тази зееща цепнатина?
— О, не бих казал, че е зееща.
— Колко е голяма?
Сламчо сви рамене.
— Не знам. Може би пет метра. В най-широката част.
— Все пак е доста голяма цепнатина, за да остане незабелязана цял ден.
— Само че тя не стои отворена цял ден — прекъсна го Артемис. — Нали, Сламчо.
— Цял ден? Де да беше така. По-скоро, струва ми се, ако говорим приблизително…
Кореноплод губеше спокойствие. Не му допадаше постоянно да се движи с една крачка назад от останалите.
— Казвай, затворник, преди да съм прогорил повторно задните ти части!
Сламчо се обиди.
— Престани да викаш, Юлиус, брадата ми се накъдря.