— Но все пак е трябвало да напълните колоните с нещо — прекъсна го началникът. — Гномски можеше да провери със скенери.
Сламчо кимна виновно.
— Привързахме към тях за ден-два тръбите от канализацията. Сонографите не показаха нищо съмнително.
Зеленика почувства как гърлото й се свива.
— От канализацията? Искаш да кажеш…
— Не. Вече не. Това беше преди сто години, а сега е само глина. Много хубава, както се оказва.
На лицето на Кореноплод можеше да се кипне голям чайник с вода.
— Искаш от нас да се катерим през тунел от двадесет метра… тор?
Джуджето сви рамене.
— Хей, мен какво ме интересува? Ако искаш, остани тук завинаги, но аз се качвам нагоре.
Този изненадващ обрат на събитията не допадна на Артемис. Тичане, скачане, наранявания — добре. Но канализация?
— Това ли е твоят план? — намери сили да промълви той.
— Какъв е проблемът, Кално създание? — попита Сламчо със самодоволна усмивка. — Страх те е да не си изцапаш ръцете?
Артемис знаеше, че това е само израз. Но все пак беше самата истина. Той хвърли поглед към тънките си пръсти. До вчера сутринта това бяха пръсти на пианист с маникюр. Днес спокойно можеха да принадлежат на някой строител.
Зеленика потупа Артемис по рамото.
— Добре — обяви тя. — Да го направим. Веднага щом освободим Нисшите елементи, можем да се върнем да търсим баща ти.
Зеленика забеляза промяна в лицето на Артемис. Сякаш чертите му не бяха сигурни как точно да застанат на лицето. Тя млъкна и осъзна какво е казала. За нея тази забележка беше небрежно окуражаване, едно от нещата, които офицерът казва всеки ден. Но Артемис като че ли не беше свикнал да бъде част от отбор.
— Не мисли, че се опитвам да интимнича или нещо подобно. Просто ти давам думата си и не се отказвам от нея.
Артемис реши да не отговаря. Днес вече го бяха пришпорили веднъж.
Те слязоха от совалката по сгъваема стълба.
Артемис стъпи на повърхността и започна да си проправя път през натрошените камъни и строителните отпадъци, оставени от Сламчо и братовчед му век по-рано. Пещерата беше осветена от блещукането на фосфоресцираща скала, което хвърляше почти звездна светлина.
— Това място е геоложко чудо — възкликна той. — Налягането на тази дълбочина би следвало да ни сплеска, но не е така.
Момчето коленичи, за да огледа гъбата, която растеше от ръждясала кутия за боя.
— Дори има живот.
Сламчо измъкна измежду два камъка останките от чук.
— Ето какво се е случило тук. Малко се престарахме с експлозивите, с които пробивахме пролуки за колоните. Някои от останките може да са… паднали.
Зеленика остана поразена. Замърсяването е най-омерзителното престъпление за Народа.
— Нарушил си толкова много закони, Сламчо, че дори няма да ми стигнат пръстите, за да ги преброя. Когато получиш два дни преднина, по-добре побързай, защото лично аз ще те преследвам.
— Ето че пристигнахме — обяви Сламчо, без да обръща внимание на заплахата. Когато си чувал толкова много заплахи, те просто вече не действат.
В една от колоните имаше дупка. Сламчо нежно потърка ръбовете.
— Диамантена лазерна резачка. С малка ядрена батерия. Това сладурче може да среже всичко.
— Помня тази резачка — каза Кореноплод. — Веднъж за малко да ме обезглавиш с нея.
Сламчо въздъхна.
— Щастливи дни, а, Юлиус?
В отговор Кореноплод сръчно го срита в задника.
— По-малко приказки, повече ядене на глина, затворник.
Зеленика постави ръка в дупката.
— Въздушни течения. Вероятно полето в града с годините е изравнило налягането в пещерата. Затова досега не сме се сплескали.
— Разбирам — казаха едновременно Бътлър и Кореноплод. Поредната лъжа.
Сламчо откачи капака на панталона си.
— Ще проправя тунел догоре и ще ви чакам там. Ако можете, разчистете малко от боклуците. Аз ще разпилея рециклирана глина наоколо, за да избегна затварянето на процепа.
Артемис изпъшка. Идеята да пълзи по глина, рециклирана от Сламчо, бе почти непоносима. Само мисълта за баща му го тласкаше напред.
Сламчо стъпи в процепа.
— Отстъпете назад — предупреди той и разкачи челюстите си. Бътлър бързо се отмести; не искаше отново да остане прикован на място от газовете на джуджето.
Сламчо потъна до кръста в титановата колона. След секунди целият изчезна. Тръбата започна да трепери и да издава странни звуци, които биха лишили всекиго от апетит. В металните стени се блъскаха буци глина. От дупката спираловидно излизаше постоянен поток от сгъстен въздух и пръст.
— Поразително — прошепна Артемис. — Какво бих могъл да направя с десетина като него! Форт Нокс би станал достъпен.