— Късмет — отговори джуджето и удари с лакът по тръбата. От стената изскочи голям кръг и откри стогодишна дупка. — Добре дошли в лабораториите „Гномски“.
Те се изкатериха и попаднаха в слабо осветен коридор. Натоварени въздушни вагонетки бяха наредени в четири реда край стената. Луминесцентното осветление бе включено на минимална степен.
— Това място ми е познато — отбеляза Кореноплод. — Идвал съм тук на инспекция за издаване на специално разрешително за оръжие. През два коридора от тук е компютърният център. Имаме реална възможност да успеем.
— Ами онези зашеметяващи ДНК-оръжия? — попита Бътлър.
— Сложна работа — призна началникът. — Ако базата данни на оръдието не те разпознае, свършено е с теб. Могат да бъдат програмирани така, че да отхвърлят цели видове.
— Сложна работа — съгласи се прислужникът.
— Обзалагам се, че не са активирани — продължи Кореноплод. — Първо, ако тук идват гоблини, те не биха могли да влязат през входната врата. И, второ, ако Вихрогон е обвинен за целия този малък бунт, Гномски ще иска да покаже, че тук също няма действащи оръжия, както и в ПНЕ.
— Имаме ли стратегия? — попита Бътлър.
— Не съвсем — призна началникът. — Щом завием зад ъгъла, ще се натъкнем на камера. Затова върви по коридора колкото може по-бързо и стреляй по всичко, което ти се изпречи на пътя. Ако противникът има оръжие, отнеми му го. Сламчо, ти остани тук и разшири тунела. Може би ще се наложи да се измъкваме бързо. Готови ли сте?
Зеленика протегна ръка.
— Господа, за мен беше удоволствие.
Началникът и прислужникът се ръкуваха с нея.
— Подобно.
Те тръгнаха по коридора. Двеста гоблини срещу тримата наши герои, практически невъоръжени. Битката щеше да бъде оспорвана.
— Външни лица в сградата! — изписка от удоволствие Опал Гномски.
Мъх се приближи към плазмения екран.
— Сигурно е Юлиус. Интересно. Очевидно вашата ударна група е преувеличила нещата, генерал Стълбус.
Стълбус нервно облиза очите си. Лейтенант Нил щеше да загуби кожата си преди сезона за смяна.
Мъх прошепна в ухото на Опал:
— Можем ли да задействаме ДНК-оръдията?
Феята поклати глава.
— Не веднага. Програмирани са да отхвърлят гоблинската ДНК. Препрограмирането им ще отнеме няколко минути.
Мъх се обърна към четиримата гоблински генерали.
— Пратете един въоръжен отряд да ги притисне в гръб, а друг да нападне откъм фланга. Можем да ги заловим на вратата. Няма да могат да излязат.
Мъх се загледа съсредоточено в плазмения екран.
— Стана дори по-добре, отколкото го бях планирал. Сега, стари приятелю Юлиус, дойде време на свой ред да те унижа.
Артемис медитираше. В такъв момент трябваше да се съсредоточи. Той седна по турски на една скала и започна да обмисля различните спасителни стратегии, които можеха да използват на връщане от Арктика. Ако мафиотите успееха да се скрият, преди Артемис да е стигнал до тях, тогава оставаше само един възможен план. И то много рискован. Артемис се замисли дълбоко. Трябваше да има и друг начин.
Смути го шум като от оркестър. Идваше от титановата колона. Звучеше като продължителен тон на фагот. Реши, че джуджето пуска газове. Колоната имаше силна акустика.
Това, от което се нуждаеше, беше умствено прозрение. Кристално ясна спасителна мисъл сред тинята, в която бе затънало съзнанието му.
След осем минути отново го прекъсна някакъв шум. Този път не беше газ. Беше вик за помощ. Сламчо бе изпаднал в беда и крещеше от болка.
Артемис тъкмо се канеше да изпрати Бътлър, когато осъзна, че телохранителят му не е при него. Беше тръгнал да изпълнява мисия по спасяването на Нисшите елементи. Момчето трябваше да се справи само.
Артемис пъхна глава в колоната. Беше тъмно като във вътрешността на стар ботуш и два пъти по-миризливо. Реши, че първата му работа е да си сложи каска на ПНЕ. Той бързо извади една от совалката и след няколко неуспешни опита съумя да я закопчае и да включи светлините.
— Сламчо? Горе ли си?
Отговор не последва. Възможно ли беше това да е капан? Възможно ли бе той, Артемис Фоул, да се хване на най-старата уловка, описана в Книгата? Напълно възможно, реши той. Но не можеше да си позволи да рискува живота на това малко космато същество. След отпътуването от Лос Анжелис Артемис против волята си се бе привързал към господин Челюстокопач. Момчето потръпна. След като майка му си бе възвърнала здравия разум, това му се случваше все по-често.
Артемис се покатери, влезе в тръбата и си запроправя път към светлия кръг отгоре. Смрадта беше ужасна. Обувките му бяха съсипани и никакво химическо чистене не можеше да възстанови униформеното му сако от „Сейнт Бартълби“. Дано Сламчо наистина се нуждаеше от помощ.