Когато стигна до входа, Артемис завари Сламчо да се гърчи на пода с лице, изкривено от непресторена агония.
— Какво има? — попита той, след като свали каската и коленичи до джуджето.
— Имам запушване на червата — изръмжа джуджето; по космите на брадата му блестяха капчици пот. — Нещо твърдо. Не мога да го прокарам.
— Какво мога да направя? — попита Артемис, макар че изпитваше ужас от възможните отговори.
— Левият ми ботуш. Свали го.
— Ботуша? Ботуша ли каза?
— Да — изстена джуджето и от болката цялото му тяло се вдърви. — Свали го!
Артемис не можа да сдържи въздишката на облекчение. Боеше се, че ще бъде много по-лошо. Той сложи крака на джуджето в скута си и задърпа високия ботуш.
— Хубави ботуши — отбеляза.
— От „Родео Драйв“ — изпъшка Сламчо. — А сега, ако обичаш…
— Извинявай.
Ботушът се измъкна и отдолу се показа недотам изискан чорап с дупки на пръстите и закърпени места.
— Малкия пръст — каза Сламчо и затвори очи от болка.
— Какво да правя с малкия пръст?
— Стисни кокалчето. Силно.
Да стисне кокалчето. Сигурно беше нещо рефлекторно. Всяка част от тялото съответства на определена точка от стъпалото. То е клавиатурата на тялото, така да се каже. Използва се от векове в източната медицина.
— Добре. Щом настояваш.
Артемис хвана косматия пръст на Сламчо с палец и показалец. Може би беше плод на въображението му, но му се стори, че космите на джуджето се разделиха, за да му осигурят достъп до голата кожа.
— Стискай — каза Сламчо задъхан. — Защо не стискаш?
Артемис не стискаше, защото очите му се бяха събрали в една точка — лазерното дуло в средата на челото му.
Лейтенант Нил, който държеше оръжието, не можеше да повярва на късмета си. Собственоръчно бе заловил двама нарушители, а освен това беше разкрил дупката, през която бяха влезли. Кой казва, че да се влачиш най-отзад, за да избегнеш битката, няма своите предимства? Това беше неговата малка революция. Щеше да стане полковник, преди да е сменил третата си кожа.
— Станете — нареди той и избълва сини пламъци. Дори след преобразуване с електронния преводач езикът му звучеше гущерски.
Артемис се изправи бавно, като вдигна със себе си и крака на джуджето. Задният капак на Сламчовите панталони зейна.
— Какво му има всъщност? — попита Нил и се наведе, за да огледа по-отблизо.
— Изял е нещо — каза Артемис и стисна пръста на джуджето.
Последвалата експлозия събори гоблина на земята и той се затъркаля по коридора. Такава гледка не се виждаше всеки ден.
Сламчо скочи на крака.
— Благодаря, хлапе. Вече си мислех, че съм пътник. Трябва да съм глътнал нещо твърдо. Може би гранит или диамант.
Артемис кимна. Не беше си приготвил думи за случая.
— Тези гоблини са тъпи. Видя ли изражението на лицето му?
Артемис поклати глава. Все още не беше готов да говори.
— Искаш ли да го видиш?
Нетактичният хумор извади Артемис от вцепенението.
— Този гоблин… Едва ли е дошъл тук сам.
Сламчо закопча задния капак на панталоните си.
— Не. Току-що мина цял отряд. Този сигурно се е опитвал да избегне сражението. Типичен гоблин.
Артемис потърка слепоочията си. Все имаше някакъв начин да помогне на приятелите си. За Бога, та той беше показал най-високия резултат на тест за интелигентност в Европа.
— Сламчо, имам към теб важен въпрос.
— Предполагам, че съм ти длъжник, задето ми спаси кожата.
Артемис отпусна ръка на рамото на джуджето.
— Разбрах как си влязъл миналия път в лабораториите „Гномски“. Но не можеш да излезеш по същия път, магменият поток ще те опече. Как си успял да се измъкнеш?
Сламчо се усмихна.
— Много просто. Задействах алармата и си тръгнах облечен с полицейската униформа, с която бях влязъл.
Артемис се намръщи.
— Няма да свърши работа, трябва да има друг начин. Не може да няма.
ДНК-оръдията явно бяха извадени от строя. Кореноплод тъкмо започна да се настройва оптимистично, когато чу тропот от приближаващи ботуши.
— Д’Арвит. Добре, ясно. Вие двамата вървете. Аз ще ги задържа колкото може по-дълго.
— Не, началник — каза Бътлър. — Моите уважения, но имаме само едно оръжие, а аз мога да си служа с него по-добре от вас. Ще ги причакам зад ъгъла. Вие се опитайте да отворите вратата.
Зеленика отвори уста да възрази. Но кой би възразявал на толкова едър човек?
— Добре. Късмет. Ако те ранят, легни и остани неподвижно колкото може по-дълго, докато се върна. Четири минути, запомни ли?