Бътлър кимна.
— Запомних.
— И още нещо, Бътлър.
— Да, капитане?
— Относно онова малко недоразумение миналата година. Когато двамата с Артемис ме отвлякохте.
Бътлър вдигна очи към тавана. Искаше да сведе поглед към обувките си, но Зеленика стоеше точно там.
— А, това ли? Имах намерение да говоря с…
— Забрави за него. След случилото се напоследък смятам, че си разчистихме сметките.
— Зеленика, да вървим — заповяда Кореноплод. — Бътлър, не ги оставяй да се приближат.
Прислужникът обхвана с пръсти ръкохватката на оръжието си. Приличаше на въоръжен мечок.
— Дано не се опитват. За тяхно добро е.
Артемис се покатери върху една вагонетка, вдигна ръка над главата си и почука по тръбата, която се простираше по дължината на коридора.
— Този тръбопровод като че ли опасва цялата сграда по тавана. Какво е, вентилационна система?
Сламчо подсмръкна.
— Де да беше така. Това е плазмата, с която се зареждат ДНК-оръдията.
— И защо не влязохме оттук?
— О, поради дребната подробност, че енергията в една капка от плазмата е достатъчна да опече трол.
Артемис допря длан до метала.
— А ако оръдията не функционират?
— При деактивиране на оръдията плазмата е просто радиоактивна течност.
— Радиоактивна ли?
Сламчо замислено подръпна космите на брадата си.
— Всъщност, Юлиус смяташе, че оръдията са били изключени.
— Има ли начин да се уверим?
— Можем да отворим този незабележим капак — Сламчо опипа с пръсти извитата повърхност. — А-ха, виж тук. Микроскопична ключалка. Дори плазмата има нужда от презареждане.
Той посочи мъничка дупчица в метала. Можеше да мине и за прашинка.
— А сега гледай как работи майсторът.
Джуджето пъхна един от космите на брадата си в дупката. Когато върхът му влезе докрай, Сламчо отскубна косъма от пората. Косъмът веднага умря и застина неподвижно като при трупно вкочанясване, при което прие точната форма на вътрешността на ключалката.
Сламчо спря да диша за миг и завъртя импровизирания ключ. Капакът увисна надолу.
— Това, момчето ми, е талант.
Във вътрешността на тръбата леко пулсираше оранжево желе. От време на време в дълбините му прескачаха искрици. Плазмата беше твърде гъста, за да може да изтече през отвора и не помръдваше от мястото си, като запазваше цилиндрична форма.
Сламчо хвърли бърз поглед на потрепващото желе.
— Плазмата е деактивирана. Ако това нещо беше включено, досега лицата ни щяха здравата да са обгорели.
— А тези искри?
— Остатъчен заряд. Карат плазмата да трепти, но нищо повече.
Артемис кимна.
— Добре — каза и сложи каската си.
Сламчо пребледня.
— Няма да го направиш, нали, Кално кутре? Имаш ли представа какво ще стане, ако оръдията се активират?
— Опитвам се да не мисля за това.
— Може би така е по-добре — джуджето поклати глава смаяно. — Добре. Трябва да изминеш тридесет метра, а в тази каска има въздух най-много за десет минути. Дръж филтрите затворени, след малко въздухът може да стане малко застоял, но все е по-добре, отколкото да се нагълташ с плазма. Вземи и това.
Сламчо извади втвърдения косъм от ключалката.
— За какво ми е?
— Предполагам, че ще искаш да излезеш, като стигнеш до другия край. Или не помисли за това, генийче?
Артемис преглътна. Не беше помислил. Героизмът не се състоеше в това да се хвърляш сляпо напред.
— Само внимавай, пъхни го леко в ключалката. Помни, това е косъм, а не метал.
— Да го пъхна леко. Разбрах.
— И не използвай никакви светлини. Халогенът може да реактивира плазмата.
Артемис усети, че му се завива свят.
— И не забравяй да се напръскаш веднага щом можеш. Антирадиоактивните спрейове са сини. Има ги навсякъде из сградата.
— Сини спрейове. Нещо друго, господин Челюстокопач?
— Е, вътре има плазмени змии…
Коленете на Артемис за малко не се подкосиха.
— Не говориш сериозно, нали?
— Не — призна Сламчо. — Не говоря сериозно. Значи, при един мах с ръка би трябвало да изминаваш около половин метър. Затова преброй шестдесет маха и излизай от тръбата.
— Малко под половин метър, бих казал. Може би ще ми трябват шестдесет и три маха.
Артемис пъхна косъма на джуджето в джоба на гърдите си.
Сламчо сви рамене.
— Както кажеш, хлапе. Кожата си е твоя. А сега влизай вътре.
Джуджето сплете пръсти, а Артемис стъпи на импровизираното стреме. Тъкмо се канеше да промени решението си, когато господин Челюстокопач го напъха в тръбата. Оранжевото желе го погълна, обгърна тялото му за секунда.
Плазмата се точеше край него като живо същество и пукаше мехурчетата въздух, събрал се в дрехите му. Остатъчна искра го одраска по крака и предизвика остра болка, която проряза тялото му като спазъм. Дали кракът му не изтръпна?