Артемис погледна навън през оранжевото желе. Сламчо вдигна палци за късмет. Хилеше се като глупак. Момчето реши, че ако оцелее след това приключение, ще накара джуджето да си плати.
Слепешком запълзя напред. Един мах, два маха…
Шестдесет и третият изглеждаше далеч напред.
Бътлър вдигна предпазителя на своя зиг зауър. Сега стъпките бяха оглушителни, кънтяха в металните стени. Зад ъгъла сенките се удължиха и изпревариха притежателите си. Прислужникът се прицели.
Показа се глава. Като на жаба. Ближеше очните си ябълки. Бътлър натисна спусъка. Куршумът проби дупка с големината на пъпеш в стената точно над главата на гоблина. Главата бързо се отдръпна. Разбира се, Бътлър нарочно не улучи. Уплашеният враг винаги беше за предпочитане пред мъртвия. Но това не можеше да трае вечно. Имаше още дванадесет патрона и телохранителят трябваше да бъде точен.
Гоблините станаха по-смели, промъкваха се все по-напред и по-напред. Бътлър знаеше, че накрая ще бъде принуден да застреля един.
Реши, че е време да се приближи. Надигна се от клекналото положение, което бе заел, и малко по-безшумно от пантера се запрокрадва по коридора към врага.
На планетата имаше само двама души, които владееха различните бойни изкуства по-добре от Бътлър и единият от тях му беше роднина. Другият живееше на остров в южните китайски морета и прекарваше дните си в медитация и битки с палмови дървета. Гоблините наистина бяха достойни за съжаление.
Бюа Кел бяха поставили двама пазачи на входа на кабинета. И двамата бяха въоръжени до зъби, и двамата — дебели колкото няколко къси дъски. Въпреки неколкократните предупреждения и двамата бяха заспали и хъркаха в каските си, когато елфите тичешком завиха зад ъгъла.
— Виж — промърмори единият. — Елфи.
— Ъ? — попита другият, по-глупавият от двамата.
— Няма значение — отговори първият. — ПНЕ нямат никакви оръжия.
Вторият лизна очните си ябълки.
— Да, ама лесно се гневят.
И точно в този момент ботушът на Зеленика се заби в гърдите му и го залепи за стената.
— Хей — жално се обади първият и извади оръжието си. — Не е честно.
Кореноплод не си направи труда да пробва сложни въртеливи ритници, а предпочете да запрати другия пазач право в титановата врата.
— Готово — задъхано заговори Зеленика. — Двама са повалени. Не беше толкова трудно.
Твърде подранило изказване, както се оказа. Защото точно тогава останалите двеста души от отряда на Бюа Кел затрополиха по перпендикулярния коридор.
— Това не беше трудно — тихо отвърна началникът и сви ръце в юмруци.
Концентрацията на Артемис му изневеряваше. Сега като че ли имаше повече искри, а всеки шок пречеше на съсредоточаването му. Два пъти загуби броя на маховете. Беше стигнал до петдесет и четири. Или петдесет и шест. Разликата беше като между живота и смъртта.
Той се промъкваше напред, като махваше първо с едната ръка, после с другата и плуваше в гъстото море от желе. Почти безсмислено беше да гледа. Всичко бе оранжево. И единственото, по което познаваше, че напредва, беше, че коляното му периодично хлътваше във вдлъбнатина, там където плазмата се вливаше в някое от оръдията.
Артемис направи последен мах с ръка през гела и изпълни дробовете си със застоял въздух — шестдесет и три. Това беше. Скоро очистителите на въздуха в каската му щяха да станат безполезни и той щеше да диша въглероден двуокис.
Момчето допря върховете на пръстите си до вътрешната извивка на тръбата и започна да опипва за дупка на ключалка. Очите му не помагаха. Не можеше дори да включи осветлението на каската от страх да не подпали реката от плазма.
Нищо. Нямаше никаква грапавина. Щеше да умре тук сам. Никога нямаше да стане велик. Артемис вече чувстваше как умът му го напуска, изгубва се спираловидно в черен тунел. Съсредоточи се, каза си. Напрегни вниманието си. Към него се приближаваше искра. Сребриста звезда в пожара на залязващото слънце. Мързеливо се влачеше по тръбата и осветяваше навсякъде, откъдето минеше.
Ето! Дупка. Дупката. За миг минаващата искра я освети. Артемис напипа джоба си като пиян гмуркач и измъкна оттам косъма на джуджето. Щеше ли да свърши работа? Нямаше причина този капак да има различен механизъм за заключване.
Артемис пъхна косъма в ключалката. Леко. Примижа срещу гела. Влизаше ли? Така му се стори. Беше сигурен на шестдесет процента. Би трябвало да е достатъчно.