— Благодаря. Длъжник съм ти. Благодарение на теб имам родители. А управлението на онази совалка беше направо забележително. И във влака… Е, аз никога не бих могъл да го направя…
Трето побутване с лакът. Този път, за да сложи край на разговора.
— Извинявай. Е, нали разбираш.
Феините черти на Зеленика изглеждаха странни. Изразяваха нещо средно между неудобство и може би удоволствие. Тя бързо се опомни.
— Може би и аз ти дължа нещо, човече — каза и извади пистолета си. Бътлър за малко да посегне към своя, но реши да даде на Зеленика предимство.
Капитан Бодлива Зеленика откачи от колана си една златна монета и я подхвърли на петдесет фута височина в лунното небе. Със светкавично движение извади пистолета си и произведе един-единствен изстрел. Монетата подскочи още петдесет фута нагоре и полетя надолу към земята. Артемис успя някак да я улови във въздуха. Първото подобно постижение в младия му живот.
— Добър изстрел — каза. По средата на монетата имаше малка дупка.
Зеленика протегна ръка и показа още пресния белег на пръста си.
— Ако не беше ти, сега нямаше да стрелям. С никакви механични протези не се постига такава точност. Затова предполагам, че също съм ти благодарна.
Артемис й подаде монетата.
— Не — каза Зеленика. — Задръж я, за спомен.
— За спомен?
Феята го погледна искрено.
— За да не забравяш, че някъде дълбоко под маската на мошеника има искрица почтеност. Може би от време на време е добре да разпалваш тази искрица.
Артемис стисна монетата в юмрук. Тя беше топла на допир.
— Да, може би.
Над главите им избръмча малък двуместен самолет. Артемис погледна нагоре, а когато сведе очи, Зеленика си беше отишла. Над тревата се издигаше лека пара.
— Довиждане, Зеленика — тихо прошепна той.
Бентлито запали при първото завъртане на ключа. За по-малко от час пристигнаха пред главната порта на „Сейнт Бартълби“.
— Проверете дали телефонът ви е включен — каза Бътлър, докато държеше вратата. — Лекарите в Хелзинки скоро ще получат резултатите от запитването до Интерпол. Досието на баща ви е върнато в базата данни благодарение, разбира се, на Вихрогон.
Артемис кимна и погледна дали телефонът е включен.
— Опитай да откриеш майка ми и Джулиет, преди да са им съобщили новината. Не искам да обикалям цяла Южна Франция да ги търся.
— Да, Артемис.
— И провери дали сметките ми са засекретени. Не искам баща ми да знае какво съм правил през последните две години.
Бътлър се усмихна.
— Да, Артемис.
Момчето направи няколко крачки към вратата на колежа, после се обърна.
— И още нещо, Бътлър. Докато бяхме в Арктика…
Артемис се колебаеше да попита, но Бътлър вече знаеше отговора.
— Да, Артемис — любезно каза прислужникът. — Постъпихте правилно. Това беше единствената възможност.
Момчето кимна и остана до вратата, докато колата се изгуби от поглед. От този момент нататък животът му щеше да се промени. С двама родители у дома щеше да се наложи много по-грижливо да планира действията си. Да, беше обещал да остави Народа на мира за известно време, но Сламчо Челюстокопач… той бе друго нещо. Толкова много секретни обекти, толкова малко време.
Доктор По не само продължаваше да работи в „Сейнт Бартълби“, но, изглежда, беше затвърдил позициите си след пробива с Артемис. Другите му пациенти бяха относително леки случаи на гняв, стрес от изпити и хронична срамежливост. И то само сред учителите.
Артемис се настани на кушетката, като внимаваше да не натисне случайно копчето за включване на мобилния телефон.
Доктор По кимна към компютъра.
— Директорът Гуини ми предаде вашето съобщение. Очарователно.
— Съжалявам за това — промърмори Артемис, изненадан от факта, че наистина съжалява. Тормозът над други хора обикновено не го тормозеше. — Бях в период на отрицание. И прехвърлих тревогите си върху вас.
По почти се изсмя.
— Да, много добре. Точно както пише в учебника.
— Знам — каза Артемис. И наистина знаеше. Доктор Ф. Рой Дийн Шлипе бе написал цяла глава от този учебник.
Доктор По остави химикалката си — нещо, което не бе правил никога досега.
— Знаете ли, все още не сме разрешили последния въпрос.
— Кой въпрос, докторе?
— Онзи, който засегнахме при последния ни сеанс. Относно уважението.
— А, този въпрос!
По събра връхчетата на пръстите си.
— Искам да си представите, че съм не по-малко умен от вас и да ми дадете откровен отговор.
Артемис помисли за баща си, който лежеше в болница в Хелзинки, за капитан Бодлива Зеленика, която бе рискувала живота си, за да му помогне и, разбира се, за Бътлър, без когото никога не би се измъкнал жив от лабораториите „Гномски“. Вдигна поглед и забеляза, че доктор По му се усмихва.