Убиецът държа отпуснатия й труп под водата още две минути, после предпазливо изплува до лодката и го пусна. Огледа се за други съдове, не видя, доплува до моторницата и се качи на борда. Свали широкото си яке, под което носеше кислороден апарат и широк колан с тежести, и свали и тях. Смъкна и неопреновия костюм, облече сухи дрехи и запали извънбордния двигател.
На борда на платноходката черният лабрадор продължаваше да лае сърдито по стопанката си, която се носеше безжизнено до кърмата.
Убиецът го изгледа без никакво състрадание, после обърна моторницата и спокойно пое към Виктория.
5.
Пристигането на „Вентура“ в пристанището на Китимат веднага предизвика оживление. За повечето от единайсетте хиляди жители покойните рибари бяха добри съседи, приятели или познати. Новината се разпространи само минути след като Дърк пристана на кея на Кралската конна полиция и се насъбраха хора, но един едър полицай бързо ги прогони зад временното заграждение.
Веднага дойде линейка да откара трите покрити трупа, а Дърк и Съмър влязоха в една от мръсните пристанищни бараки, за да дадат показания за нерадостната си находка.
— И тримата ли бяха мъртви, когато се качихте на борда?
Монотонният глас на човека, който вземаше показанията им, съответстваше на лицето му. Полицейският началник на Китимат гледаше Дърк и Съмър с немигащи сиви очи над малък нос, разположен над безизразна уста. Дърк веднага определи инспектора като неосъществен юрист, озовал се на твърде малка за амбициите си служба.
— Да — отвърна Дърк. — Първото, което направих, беше да проверя пулса им, макар цветът на кожата и температурата им да показваха, че са умрели доста време преди да се кача на борда.
— Местихте ли труповете?
— Не. Само хвърлих одеяла върху тях, когато доближихме пристанището. Според мен са умрели на мястото, където са паднали.
Инспекторът поклати глава. Лицето му не изразяваше нищо.
— Преди да стигнете там, чухте ли някакви сигнали за помощ по радиото? Имаше ли други плавателни съдове в района?
— Не сме чули сигнали за помощ — каза Съмър.
— Единственият друг плавателен съд, който видяхме, беше някакъв туристически кораб по протока. Но той беше вече на няколко мили на север, когато попаднахме на „Вентура“ — добави Дърк.
Инспекторът погледна морето, после затвори тефтерчето с бележките си.
— И какво мислите, че се е случило? — И вдигна вежди, което почти не промени вида на безизразното му лице.
— За това трябва да си кажат думата патолозите — отвърна Дърк, — но ако питате мене, бих казал отравяне с въглероден окис. Може би ауспухът под кабинката не е бил добре уплътнен.
— Всички са открити там, така че това е възможно — съгласи се инспекторът. — Вие усетихте ли нещо?
— Не, нищо ми няма. За всеки случай отворих прозорците.
— А можете ли да добавите нещо друго във връзка със случая?
Дърк се замисли за миг, после го погледна и каза:
— Не. Освен онзи странен надпис пред седалката.
Инспекторът повдигна вежди.
— Покажете ми.
Качиха се на „Вентура“ и отидоха на мостика. Дърк застана до руля и посочи основата му с крак. Инспекторът клекна, за да вижда по-добре; явно се притесняваше, че е пропуснал нещо при първоначалния оглед. На няколко сантиметра от палубата имаше блед надпис, надраскан с молив. Мястото изглеждаше подходящо за последно съобщение от умиращ човек, проснат на пода.
Полицаят извади фенерче и освети надписа. Видя се името РУДИ, написано с несигурна трепереща ръка. Инспекторът се наведе и вдигна един жълт молив, паднал до преградата.
— Мястото е достъпно от позицията, където беше капитанът — каза замислено Дърк. — Може би е паднал бързо и не е успял да стигне до радиото.
Инспекторът изсумтя, недоволен от пропуска си при първия оглед.
— Това не значи кой знае какво. Може някой просто да си е написал името. — Изгледа Съмър и Дърк и попита: — А вие каква работа имате в пролива Хеката?
— Ние сме служители на Националната агенция за морско и подводно дело и правим изследване на фитопланктона във Вътрешния пролив — обясни Съмър. — По поръчка на отдела по риболов проучваме водите между Джуно и Ванкувър.