Инспекторът погледна служебния им катер, кимна и каза:
— Ще ви помоля да останете в Китимат още ден-два, докато приключи първоначалното разследване. Може да си оставите корабчето тук, това е докът на общината. На две преки има мотел, ако ви е нужен. Имате ли нещо против да дойдете в кабинета ми утре следобед към три? Ще изпратя кола да ви вземе.
— Добре е, че сме от полза — сухо отвърна Дърк. Малко се беше подразнил, че се отнасят с тях като със заподозрени.
След разговора Дърк и Съмър скочиха на кея. Едно корабче от изкуствен материал, почти като тяхното, с бучене се приближаваше към дока. Плуваше прекалено бързо и носът му се удари в ръба доста силно, макар че двигателят бе спрян навреме. Висок човек със спортен костюм изскочи на палубата, слезе на кея и бързо тръгна към тях. Имаше някакво сурово излъчване в чертите му, но същевременно Съмър долови и благородство в големите му тъмни очи.
— Вие ли сте хората, които са открили „Вентура“? — попита той. Гласът му беше изразителен, което според Съмър малко противоречеше на външния му вид.
— Да — отвърна Дърк. — И аз го докарах в пристанището.
Човекът кимна делово, после тръгна към полицейския инспектор, който тъкмо слизаше на сушата. Двамата заговориха оживено.
— Не може да се каже, че ни посрещнаха особено сърдечно — промърмори Дърк, докато се качваха на тяхното корабче. — Дали всички тук са любезни като мечки гризли?
— Все пак донесохме прекалено много вълнения в заспалия малък Китимат — отвърна Съмър.
След като взеха водните проби и тръгнаха към пощата, се увериха, че градът не е толкова заспал. В Китимат цареше оживление заради очакваното разширение на пристана за дълбоководни кораби на югозапад. Международната промишленост, без да вдига шум, беше забелязала добрите пристанищни условия покрай града и бе започнала да го превръща в най-натоварения пункт на север от Ванкувър. Някогашната топилна пещ за алуминий на „Алкън“ беше модернизирана за един милиард долара, а дърводобивът и туризмът не спираха растежа си.
В пощата изпратиха водните проби до лабораторията на агенцията в Сиатъл, регистрираха се в мотела и вечеряха в едно близко заведение. Преди да се върнат в мотела, се качиха на корабчето да си вземат някои неща. Преди да слязат, Съмър за момент спря и погледна „Вентура“. Полицията беше приключила огледа и корабът беше пуст — с потискащия вид на засегнато от нещастие място. Дърк забеляза угрижеността на сестра си, спря до нея и каза:
— Нищо не можем да направим. Днес беше наистина тежък ден. Да вървим в мотела да поспим.
— Просто си мислех за онзи надпис. Какво се е опитал да каже капитанът? Дали не е някакво предупреждение?
— Умрели са бързо. Дори не знаем дали е било последно съобщение.
Съмър отново се замисли за надписа и поклати глава. Сто на сто означаваше нещо — в това беше сигурна. Но нищо не й идваше наум. А и нямаше на какво да се опре. Но някак си щеше да го разбере.
6.
Оформлението на ресторанта никога не би могло да стане образец за вътрешна архитектура, но пушената сьомга и яйцата заслужаваха най-висока оценка, мислеше си Дърк. Погледна главата на лос, която висеше точно над Съмър, без да спира да дъвче, и се усмихна. По стените имаше още десетина препарирани животински глави и всичките като че ли се взираха в тях с немигащите си стъклени очи.
— Тия глави като нищо ще ме направят вегетарианка — изсумтя Съмър и направи гримаса срещу озъбилата й се мечка гризли.
— Обаче човекът, който ги препарира, сигурно е сред най-големите богаташи на Китимат — отвърна Дърк.
— Най-вероятно и мотелът е негов.
Тъкмо когато им донесоха кафето един висок човек застана на вратата на ресторанта. Огледа се и тръгна към тяхната маса. Беше човекът, който бе слязъл на кея предния ден.
— Може ли да седна при вас? — попита той.
— Разбира се, заповядайте — отговори Дърк, стана и му подаде ръка. — Аз съм Дърк Пит. А това е сестра ми Съмър.
— Приятно ми е — отвърна мъжът и се ръкува и с двамата. — Аз съм Тревър Милър. Брат ми Стив беше капитанът на „Вентура“.
— Приемете най-искрените ни съболезнования — каза Съмър. Виждаше, че загубата на брат му го е потресла много дълбоко.
— Беше изключителен човек — въздъхна Тревър Милър. Погледна Съмър и се усмихна притеснено. — Извинете за грубото ми държане вчера. Току-що ми бяха съобщили за смъртта на брат ми по радиото и просто не бях на себе си.