— Поканих Лиза да вечеря с нас — обясни Лорън.
— Радвам се, че е приела. Надявам се само да нямате нищо против малко вятър. — Пит посочи колата.
— Брей какво возило — възкликна Лиза. — Каква марка е?
— Обърн Спийдстър 1932. Едва снощи успях да пренастроя спирачките и реших, че ще е забавно да я видим как върви.
Лиза огледа лъскавата кола. Беше боядисана в кремаво и синьо. Отпред имаше две сбутани една до друга седалки, а каросерията отзад беше триъгълна и се стесняваше като лодка към задната броня.
— Мисля, че няма да се съберем и тримата — тъжно заяви тя.
— Ще се съберем, освен ако някой не възразява да се вози отзад — отвърна Пит и свали лъскавия гюрук на задната част, при което се разгъна скрита седалка.
— Господи, винаги съм искала да се повозя на допълнителна задна седалка — възкликна Лиза и без никакво колебание стъпи на стъпалото и се качи в колата. — Дядо все ми разказваше как се возел на допълнителната седалка на бащиния си пакард по време на депресията.
— Това е най-хубавият начин да се запознаеш със света — пошегува се Пит и й намигна, преди да подаде ръка на Лорън, за да й помогне да се настани отпред.
Вляха се в натовареното движение по главната улица, минаха по моста „Джордж Мейсън“ и се насочиха на юг към Вирджиния. Когато градските забележителности започнаха да се смаляват зад гърба им, Пит подаде повече газ, тихият мощен дванайсетцилиндров двигател откликна и „Обърн“-ът бързо превиши разрешената скорост. Докато колата ускоряваше ход, Лиза се кикотеше и махаше на насрещните коли като момиченце, радваше се на вятъра, който рошеше косата й. Отпред Лорън постави ръка на коляното на Пит и му се усмихна — у съпруга й, независимо къде се намираше, винаги се чувстваше нещо приключенско.
Пит подмина Маунт Върнън и излезе на главната магистрала. На едно малко кръстовище зави по черен път, който криволичеше през разпръснати дървета, и скоро стигнаха до малък ресторант на река Потомак. Пит паркира и изгаси мотора. Въздухът се изпълни с упойващия мирис на подправка за раци.
— Най-добре приготвяните раци в цялата област — заяви Пит.
Ресторантът беше стара крайречна къща, преустроена в заведение, украсена семпло и с уютна атмосфера. Настаниха ги на маса с изглед към Потомак.
— Лорън каза, че сте химик изследовател в университета „Джордж Вашингтон“ — каза Пит, след като си поръчаха бира и раци.
— Да, участвам в група по околната среда, която се занимава с проблемите около глобалното затопляне — отвърна Лиза.
— Ако някога това ви дотегне, Националната агенция по морско и подводно дело може да ви предложи работа по най-перспективните теми на подводните проучвания — предложи й той с усмивка. — Ние имаме голям екип, който изследва ефекта от затоплянето на океана и повишеното киселинно равнище. Току-що се запознах с резултатите от работата по въглеродното насищане на океаните и възможното ускоряване на поглъщането на въглерода в големите дълбочини.
— След като цялото внимание е насочено към атмосферата, се радвам, че някой полага грижи и за океаните. Като че ли на моята работа е намерен известен паралел. Аз работя по проект, свързан с намаляването на въглерода във въздуха. Много бих искала да видя и резултатите от изследванията на вашия екип.
— Резултатите са предварителни, но може и да ви бъдат от полза. Ще ви изпратя копие. Или още по-добре, ще ви ги оставя сутринта. Аз самият трябва да се явя в Капитолия — добави и хвърли поглед към Лорън.
— Всички изпълнителни агенции трябва да оправдаят годишния си бюджет — обясни Лорън. — Особено онези, които се ръководят от изменници и пирати. — Засмя се, прегърна Пит, после се обърна към приятелката си: — Лиза, струва ми се, че днешните разисквания за твоя проект те разтревожиха. Разкажи ми повече за него.
Лиза отпи голяма глътка бира и погледна Лорън с доверие.
— Не съм говорила за това с никого, освен с асистента си в лабораторията, но мисля, че попаднах на нещо много важно. — Говореше тихо, като че ли се боеше да не я чуят от съседните маси.
— Продължавай — подкани я Лорън, повлияна от искреното й изражение.
— Проучването ми включваше работа с въглеводородите на молекулярно ниво. Открихме важен катализатор, който, предполагам, ще позволи да се започне изкуствена фотосинтеза в голям мащаб.
— Тоест както при растенията? Да превръщате светлината в енергия?
— Явно си спомняш ботаниката. Но за всеки случай… Вземете онова растение например. — Посочи една голяма папрат до прозореца. — То улавя светлинната енергия от слънцето, водата от почвата и въглеродния двуокис от въздуха, за да произведе въглеводородите, горивото си за растеж. Единственият му отпадъчен продукт е кислородът, а той пък позволява на нас да оцелеем. Това е основният цикъл на фотосинтезата.