Колоната се движеше от колче към колче, преодоляваше с мъка възвишенията, чиято височина често надхвърляше десет метра. Фицджеймс беше съсредоточил цялата си енергия върху придвижването — умишлено бе пропъдил от съзнанието си мисълта за изоставения в ръцете на сбирщина луди кораб. Дълбоко в себе си знаеше, че това е въпрос на оцеляване, а след три години в Арктика нищо друго нямаше значение.
И изведнъж мощен бумтеж разгроми мечтите му. Дори във воя на вятъра звукът беше оглушителен, все едно гръмна огромен топ. Но капитанът беше наясно с причината. Трясъкът идваше от леда под краката им, натрупан на дебели слоеве, които се местеха ритмично в процеса на свиване и разширяване.
Двата кораба на експедицията попаднаха в ледения плен през септември 1846 година и бяха изместени на над трийсет километра от Бофортовото ледено течение. Лятото на 1847 беше необичайно мразовито и това отново постави под въпрос възможността корабите да се освободят и през идващото лято. Междувременно всяко разместване на леда би могло да се окаже фатално и да разтроши здравия кораб като кибритена кутийка. След шейсет и седем години Ърнест Шакълтън щеше да наблюдава безпомощно как корабът му „Ендюранс“ загива от разширяващ се леден блок в Антарктика.
Със свито сърце Фицджеймс ускори крачка. Въжето в ръката му се опъна, докато следващите го се мъчеха да поддържат темпото, но той не забави ход. Стигна до последното колче, взря се във виелицата и успя да различи някакво тъмно очертание.
— Ето го — извика на хората зад себе си. — Хайде, почти стигнахме.
Изкачиха се по назъбено ледено възвишение и накрая видяха „Терор“.
Дългият трийсет метра кораб беше почти същият като техния, чак до боядисания в черно корпус с широка златна надлъжна линия. Сега, със свалени платна и с чергилото, покрило задната палуба, почти не приличаше на кораб. Върху изолационните прегради имаше натрупани преспи сняг, а централната мачта и парапетите бяха покрити с дебел слой лед.
Фицджеймс пръв се качи на кораба и с учудване видя на покритата с лед палуба няколко моряци. Един юнкер се приближи и поведе Фицджеймс и хората му към камбуза. Там един стюард им поднесе бренди. Докато сваляха леда от дрехите си, грееха ръце на кухненската печка и се наслаждаваха на топлината на алкохола в стомасите си, капитанът оглеждаше оживлението на кораба — моряците си подвикваха и разместваха сандъци в главния коридор.
Хората от „Терор“, както и собственият му екипаж, не изглеждаха никак добре. Бяха бледи и измършавели и се бореха с различни фази на скорбута. Самият Фицджеймс вече бе загубил два зъба от болестта, а недостигът на витамин С бе разхлабил венците му, имаше и кървави язви по скалпа. Макар да разполагаха с бурета лимонов сок, от който редовно се раздаваше на екипажа, с времето сокът явно бе изгубил въздействието си. Съчетана с недостига на прясно месо, болестта не бе подминала нито един човек. А както знаеха всички моряци, ако не се вземат мерки, скорбутът в последна сметка се оказва фатален.
Дойде и капитанът на „Терор“ — набит ирландец, казваше се Франсис Крозиър. Бе ветеран на арктическите експедиции и беше прекарал в морето по-голямата част от живота си. Надеждата да открие проход между Атлантическия и Тихия океан някъде из непроучените арктически области бе примамила и него, както и мнозина други. Откриването на Северозападния проход навярно беше последното голямо постижение в мореплаването, заветната цел на изследователите. Десетки се бяха опитвали да го постигнат и се бяха провалили. Тази експедиция обаче беше различна. Снабдена с два оборудвани за арктическите условия кораба и под командването на енигматичния си водач сър Джон Франклин, експедицията очакваше почти гарантиран успех. Но Франклин бе починал предната година след опита си да преодолее крайния север на американското крайбрежие прекалено късно в края на лятото. Незащитени в открито море, корабите се оказаха в плен на леда. Своенравният Крозиър беше твърдо решен да осигури безопасност за екипажа си и дори да извлече слава от провала, който ги беше сполетял.
— Изоставили сте „Еребус“? — с негодувание се обърна той към Фицджеймс.
По-младият капитан кимна.
— Да. Останалите членове на екипажа се побъркаха напълно.
— Получих съобщението ти. Това е твърде необичайно. При моите хора също имаше един-два случая на временно обезумяване, но не сме се сблъсквали с подобно масово явление.