— Искаш да се качиш там ли?
— Да. Изравни скоростта и ни долепи до борда.
Съмър подкара след рибарския кораб, доближи го и застана до него. Той се движеше във все по-разширяващи се кръгове и тя с тревога погледна предстоящия курс. По-широкият завой в комбинация с прилива щеше да насочи кораба право към остров Гил и само след няколко минути той щеше да задере крайбрежните скали.
— По-добре побързай — каза тя на брат си. — Всеки момент ще остърже скалите.
Дърк кимна и й направи знак да приближи корабчето още повече. Беше се покатерил на носа, готов да скочи, и когато разстоянието стана само метър, се хвърли на площадката до макарата за мрежи. Съмър веднага намали и се задържа на няколко метра назад.
Дърк се промъкна покрай мрежите, отиде при щурвала и се натъкна на сцена на ужасите. Трима мъже бяха проснати на палубата и на лицата им бе застинало изражение на ужас. Ръката на единия някак странно стискаше един молив. От сивите бледи лица на Дърк му стана ясно, че са мъртви, но за всеки случай провери пулса им. С учудване забеляза, че по труповете няма белези — нито кръв, нито рани. След като не откри признаци на живот, той хвана руля, изправи курса на кораба, обади се по радиото на Съмър да го следва и насочи кораба към най-близкото пристанище.
Какво ли беше убило тези хора? Побиха го тръпки.
3.
Охранителят пред Белия дом на входа откъм Пенсилвания Авеню гледаше с учудване човека, който се приближаваше по тротоара. Беше нисък, но ходеше напето, с изпъчени гърди и вирнат нос, с вид на голям началник. Имаше огненочервена коса и козя брадичка и на охранителя му се стори, че прилича на петле, тръгнало към курника. Но не видът и поведението привличаха най-силно вниманието, а голямата пура, която стърчеше от устата му.
— Чарли, това не е ли вицепрезидентът? — обърна се той към другаря си в кабинката. Колегата му обаче говореше по телефона и не го чу.
Междувременно човекът се приближи до площадката отпред и каза с твърд глас:
— Добър вечер. Имам среща с президента в осем часа.
— Ще ми покажете ли документите си? — притеснено попита охранителят.
— Никога не нося такива глупости — отвърна дребничкият човек и извади пурата от устата си. — Казвам се Сандекър.
— Добре, сър. Но все пак ми трябват някакви документи — настоя охранителят и се изчерви.
Сандекър го изгледа неприязнено, но после омекна.
— Ясно ми е, че си гледаш работата, момче. По-добре звънни на началника на кабинета Мийд и му кажи, че съм на входа.
Преди обърканият пазач да отговори, колегата му показа глава от къщичката на охраната и каза:
— Добър вечер, господин вицепрезидент. Пак среща с президента късно вечерта, а?
— Добър вечер, Чарли — отговори Сандекър. — Ами да. Както е тръгнало, можем да разговаряме спокойно само по това време.
— Защо не влизате?
Сандекър пристъпи напред, но спря.
— Виждам, че имате нов човек на тази работа. — Обърна се към онемелия пазач, който го беше спрял, и стисна ръката му. — Продължавай все така, момче. — После тръгна полека към Белия дом.
Макар да беше изградил кариерата си почти изцяло в столицата, Джеймс Сандекър никога не се бе водил част от изисканото общество. Беше пенсиониран адмирал и бе широко известен с възгрубия начин, по който дълги години бе ръководил Националната агенция за морско и подводно дело. Искрено се изненада, когато президентът го покани да замени избрания му вицепрезидент, починал по време на работа. Макар да нямаше и една политическа молекула в тялото си, Сандекър знаеше, че би могъл да е много надежден защитник на каузата на околната среда и океаните, към която отдавна имаше слабост, и затова с готовност прие предложението.
Като вицепрезидент Сандекър направи всичко възможно да избегне бюрократичната администрация около поста си. Непрекъснато дразнеше полагащия му се екип от тайните служби с това, че бягаше от тях, когато му хрумне. Беше маниак на тема физкултура и често тичаше съвсем сам в парка. Работеше в сградата Айзенхауер вместо в полагащия му се кабинет в Западното крило, тъй като всячески отбягваше политическите клюки около властта. Дори при лошо време обичаше да ходи пеша по Пенсилвания Авеню, когато имаше срещи в Белия дом; предпочиташе да подиша чист въздух, вместо да минава през подземния тунел между двете сгради. При хубаво време често тръгваше за Капитолия пеша за огромен ужас на агентите на Сикрет Сървис, които бяха задължени да го следват.