— Oh! les voila — les taureaux!…5 — блясват очите на жените и ноздрите им се разтварят…
Слънцето залязва зад лъскавия пояс на реката. Един облак минава, изсипва едър дъжд и оросява улиците. Далечината се очиства и засинява.
Вечеряме на терасата на странноприемницата „Белият кон“. Във въздуха се носи мирис на прах, на пържени картофи и жито. На съседната маса шуми семейство от околността: две възстари жени, друга по-млада, навярно дъщеря или снаха, с двегодишно дете и със съпруг, нисък, набит мъж. В другия край на масата — бледен момък с цветна кърпа на шията. Ядат бързо, отварят и затварят чанти, прибират вързопи, окъснели са. На улицата ги чака стар автомобил. Само момъкът не яде, неспокойно загледан към улицата. Чукват последната чаша, плащат, стават. Мъжът гласи мотора. Момъкът още седи. Лицето му е свито в гримаса, налива отново чашата си, гледа пак към улицата. Другите сядат в колата. Викат го. Най-после той се качва, подава глава и отново гледа навън. С пукот и трясък колата потъва в праха към здрачената равнина на Камарг…
Нощта пада бързо, гъста и топла. Градчето постепенно затихва. В стъмения кръгозор блещукат тук-там светлини на далечните селища. Сега една разглобена стара кола гърмоли в безпределното поле. Тя се връща от пазара и отива към един чифлик при реката с голяма порта, широк двор и чардаче над брега. Моторът мерно тупа и приспива уморената челяд. Само бледният момък в дъното не може да задреме. Главата му гори, дъхът му е неравен, сърцето блъска усилено. Той затваря клепачи, иска да не вижда, да не си спомня нищо, да почине поне един миг, ала напразно. В мрака свети пред него спокойното, студено лице на една от хубавиците на Арл, чиито очи са тъмни, мамещи и опасни, като водите на Рона, под чардачето на чифлика.
1931