Морис Уест
Арлекин
„Сякаш неизбежно ставаме злодеи;
Глупци по божия принуда.“1
Глава първа
С Арлекин бяхме приятели от двадесет години. Въпреки това трябва да призная, че той бе единственият човек, комуто съм завиждал с цялата си душа. По едно време дори бях убеден, че го мразя и от това ме излекуваха единствено неговите благородство и здрав разум.
Той е всичко, което аз не съм. Аз съм едро на ръст, широкоплещесто, не особено сполучливо творение на природата. Той е строен, изискан, първокласен ездач; истинско удоволствие е да го наблюдаваш как играе тенис. Знам само един език. Арлекин е полиглот, владеещ отлично половин дузина. Нещо повече, той излага изумителните си познания с надменната лекота и очарование на придворен от епохата на Ренесанса. Аз съм негов антипод — нетърпелив, импулсивен, избухлив и склонен да опростявам нещата. Арлекин е европеец, хладнокръвен, склонен към компромиси, проницателен, търпелив дори с идиоти.
Родил се бе сред богатство. Дядо му основал търговската банка „Арлекин и Сие“, Женева. Баща му сключил няколко международни споразумения и открил клонове в Париж, Лондон и Ню Йорк. Арлекин разшири територията, после наследи президентския пост и най-големия пакет акции с право на глас. Традицията на дома бе свещена за него: доброто име на клиента бе по-важно от гаранциите; веднъж поето, задължението никога не можеше да бъде отменено; никога не се измъкваше от някой договор чрез правни трикове; ръкостискането бе също така обвързващо, както и официалният документ; ако клиентът или семейството му изпаднеха в затруднено положение, се придържаше към девиза на банката: „Amicus certus in re incerta“ (Сигурен приятел в несигурен бизнес).
Аз започнах просто като дребен търговец. Със зъби и нокти си проправих път в пазарите на метали, спечелих пари и ги загубих. В последвалите гладни години бях покорен от грижите, които Арлекин полагаше за мен и учуден от сумите, които той рискуваше единствено заради думата ми. Когато възстанових състоянието си, предоставих му парите, за да ги инвестира, докато аз се подложих на продължително лечение от пептична язва и се научих, да се задоволявам с по-малко.
Рано сключих брак, който се оказа истински провал. Арлекин се пази до тридесет и петата си година. Тогава се ожени за Жулиет Жерар, която бе срещнал на яхтата ми, докато я увещавах да се омъжи за мен. След този случай не се видяхме цели три години. Отношенията ни на банкер и клиент се запазиха, но станаха по-хладни и резервирани, докато се роди синът им. Нарекоха, го на мен Пол и аз го кръстих в църквата. Същия ден Арлекин ми предложи място в съвета на директорите. Приех в изблик на сантименталност и станах представител на „Арлекин и Сие“ с неограничени пълномощия и кръстник, сляпо привързан към русокосото дребосъче, което толкова много приличаше на майка си.
Ще го кажа направо. Бяхме истински приятели, но все още завиждах на Арлекин. Той бе истински образец на елегантност и в същото време толкова благоразумен, че дори ветераните от света на парите му засвидетелстваха уважение като на по-старши. Бе прекалено голям късметлия, притежаваше прекалено много дарби. Предполагам, че бихте го нарекли очебийно щастлив. Той яздеше, управляваше яхта, отглеждаше расови коне, колекционираше картини и порцелан. Бе обграден от красиви жени, но се бе посветил на съпругата си. Излъчваше такова достойнство, че потискаше по-обикновените хора. В редките моменти на униние се питах защо си губи времето с недодялан тип като мен. Чувствах се като придворен шут; който се пречка в краката на най-изтънчения от принцовете.
Не пиша тези редове с неодобрение към него — Бог ми е свидетел! Трябва да ви е ясно, че шутът обичаше принца и грях му на душата, все още бе влюбен в принцесата. Искам да ви покажа колко високо стоеше Арлекин, колко ясно забележим и уязвим бе той, как не съзнаваше опасността да бъде самият себе си. Дори аз не я виждах много ясно. Жулиет можеше единствено да се досеща за нея и тъй като бе истинска жена, я нарече с друго име.
— … Чувствам се толкова излишна, Пол. Не мога да му дам нищо, освен тялото си в леглото и още едно дете, когато той поиска. Има двадесет жени, които още утре могат да заемат мястото ми. Няма знамение, че Джордж не вижда това. Аз го виждам. Не съм му необходима и един ден той ще го осъзнае…
Не съм Яго, макар че понякога ми се искаше да бъда. Казах й това, което знаех, че е самата истина.
— Джули, ти си омъжена за щастлив човек. Бъди щастлива с него. Всяко нещо му доставя радост, но ти си най-голямата. Приеми това, а последствията да вървят по дяволите.