Прекосих града и се насочих към Първо авеню, където приятелят ми Гъли Гордън държеше спокоен, тих бар за самотни хора и свиреше на пианото. Гъли е от Ямайка, единственият цветнокож с шотландски акцент, когото познавам. Той може да говори и с ирландски, креолски, небраски, италиански, защото е бил актьор, докато, както сам казваше „поумнях, момче и си намерих зрители по неволя“.
Крачех бързо от лявата страна на улицата, когато бях блъснат грубо и залитнах към един мъж, който стоеше пред някаква врата. Паднах на коляно и когато се опитах да стана, бях ударен силно по врата. Трябва да съм загубил съзнание, защото следващото нещо, което си спомням, бе как стоя облегнат на стената и някакъв дрипльо с износен пуловер и сини джинси ме изтупва от праха. Инстинктивно докоснах вътрешния си джоб.
Той се ухили и поклати глава.
— Не, не го взеха.
Попитах с треперещ глас, кои са те.
— Хулигани. Единият блъска, а другият посяга към портфейла. Добре, че бях точно зад вас. Добре ли сте сега?
— Така мисля. Благодаря! Мога ли да ви почерпя едно питие?
— Някой друг път. Пазете се, мистър Дезмънд. Той ме остави и изчезна в гъстата тълпа. Все още бях замаян и разтреперан и дори, през ум не ми мина да го попитам откъде знае името ми. Бях погълнат от една-единствена страшна мисъл — какво просто нещо бе насилието, неочаквано и бързо, и как никой минувач не му обърна внимание.
Втората мисъл се оформи бавно, докато се бях подпрял на пианото, отпивах от чашата си и слушах прекрасната музика на Гъли: принадлежах към онази част от света, към която спадаха самотните пътешественици и родените авантюристи. Няма значение, че се бях измъкнал оттам преди години и се бях разделил с нея с помощта на парите и удобствата. Познавах я отвътре: неспокойния ритъм, дъха на проститутките, противния вкус на кръвта, предпазливото докосване, опростения жаргон на пазара. Понякога, отчаян и самотен, се връщах там и потъвах в миналото, сякаш обличах старо палто, проядено от молци, но удобно.
Приятелят ми Арлекин принадлежеше на друг свят. Той беше образован и джентълмен, откърмен с всички стари европейски добродетели. Естествено, той можеше да изиграе моята роля, както и двадесет други, но си оставаше Schauspieler13 — актьорът, който играеше по свой собствен начин, без друга цел, освен да достави удоволствие на себе си и публиката. Почудих се как ли би се справил без сценарий, без суфльор, когато предпазителите на рапирите са махнати и след сцената с дуела само победителят ще се върне вкъщи.
Гъли Гордън вдигна поглед от клавишите и каза тихо:
— Тази вечер си тъжен, момче. Имаш неприятности.
— Да, имам неприятности, Гъли.
— Трябва ти някоя красива жена.
— Да.
— На бара има една.
Погледнах натам и видях Валери Халстрьом, сама, с чаша в ръка, да бъбри с бармана. Извърнах се, преди тя да ме забележи.
— Познавам я, Гъли. Кажи ми нещо повече за нея.
— Знам, че не е омъжена. Изпива две чаши в продължение на час, така че не е пияница. След това се прибира вкъщи, поне така мисля.
— Сама?
— Знаеш как стоят нещата, момче. Това е бар за самотни хора. Идваш тук, за да търсиш. Когато намериш, оставаш у дома.
— Тя отдавна ли търси?
— Около шест месеца. Но ти каза, че я познаваш.
— Имам делови отношения с шефа й. Чудех се дали това не е нагласено.
— Няма начин. Тя е редовен клиент.
Той засвири нежна каденца и след това започна да импровизира, като си тананикаше и ми смигаше между думите.
— Мелодията й харесва, момчето ми… Хайде, момиче. Хайде… Ако я изпуснеш, Пол, никога няма да ти го простя… Добър вечер, мис Халстрьом. Имате ли някакви желания?
Тя застана до мен, чашите ни се докоснаха и едва тогава ме позна. Остана изненадана, но не неприятно.
— А, мистър Дезмънд! Колко малък е светът! Благодарих на Бога заради Гъли Гордън. Винаги подаваше най-подходящата реплика.
— Той е стар приятел, мис Халстрьом. Само че не го виждаме често — прекалено зает е да трупа пари.
— Става все по-трудно, Гъли. Остарявам. Често ли се отбивате тук, мис Халстрьом?
— И тя ми е приятелка — каза Гъли. — Какво искаш да изсвиря за теб, момичето ми?
— Това ми харесва, Гъли. Продължавай да го свириш. Успешен ли бе денят, мистър Дезмънд?
— Пол… а денят беше дълъг и ужасен.
— Това важи и за мен.
— Моят още не е свършил. В противен случай щях да те поканя на вечеря.
— Нямахме уговорка.