— Разумни причини, но недостатъчни.
— Използваме неговите системи, следователно сме по-уязвими.
— Продължавай.
— Това е всичко, за което се сещам.
— Ще ти кажа още две. Като поръчители ние все още държим големи пакети акции от „Криейтив Системс“ и асоциираните с нея компании в чужбина. Следователно представляваме глас против в делата на корпорацията.
— Не знаех, че между нас съществува несъгласие.
— Така е, повярвай ми. Макар и все още да не е официално, то е дълбоко и лично. Най-големите проекти на „Криейтив Системс“, тези, от които Янко е най-силно заинтересуван, са в две взаимно свързани области: полицейската документация и това, което благовидно наричат управление на града. Всъщност става въпрос за наблюдение, документиране, стратегически контрол и манипулиране на огромни маси от хора по всички континенти на земното кълбо. Инструментариумът вече е създаден, персоналът вече се обучава, съществуващите системи са разширени и подобрени. Те се използват не само срещу криминални престъпници, но и срещу политически противници, и нещо повече — да определят съдбите на обикновените хора. Това води до терор, репресии, контратерор и камери за изтезания. Компанията, която разработи такива системи, придобива неограничена власт и привилегии при всяко законодателство, дори при съперничещи си строеве и режими. Ако такава компания проникне на международния финансов пазар, тя ще може да влияе върху парите в обръщение и кредита, и се получава империя, която прекрачва всички граници… Отдавна наблюдавам това развитие на нещата. Говорих за него миналата година на една вечеря на банкери в Лондон. Опитах се да разгранича законното използване на компютърните услуги и това, което представлява заплаха за личните свободи. Речта, както се надявам, получи широк отзвук. Разпратих текста й на приятели. Не всички я приеха добре. Янко се е сдобил с копие, но никога не го призна. Сега вярвам, че това е определило днешната му стратегия срещу мен и компанията.
— Признавам, че е много вероятно, Джордж. Янко е сардонично копеле. Точно такива шеги му доставят удоволствие. Не, не виждам как това променя сегашната ситуация.
— Не я променя. Просто ми показва какво да правя.
— Нека подчертая, Джордж, че не можем да предприемем нищо, без да имаме доказателства. Доказателства, които да те оправдаят и да уличат Янко.
— Не съм съгласен, Пол. Трябва да поема контрол. Трябва да се справя открито със ситуация, която ще стане известна на обществеността. Не мога да позволя нито Янко, нито някой друг да определя каква роля да играя.
— Но ние наехме Богданович. Ти си съгласен, че се нуждаем от него. Смятам, че трябва да се срещнем с него, най-малкото за да съгласуваме ходовете си.
Той се замисли за миг, след което се усмихна дяволито и подкупващо.
— Значи къртиците ровят дупки под стените, докато Арлекин играе на градския площад, за да отвлече вниманието на хората. Уреди срещата, колкото се може по-скоро.
След като си тръгнах, влязох в телефонната кабина във фоайето и се обадих на Богданович. Не знам защо, може би защото бях уморен и склонен към приказки, но цитирах думите за къртиците и комедиантите. Богданович се засмя.
— Комедианти, а? И така всички умираме от смях! Ще се срещнем в десет пред клетката на маймуните в Сентръл Парк.
Много странно, но срещата на тези две коренно различни личности се оказа успешна. В продължение на няколко секунди те се измерваха един друг с поглед, после се усмихнаха, здрависаха се и излязоха на пролетното слънце, а отзад вървяхме аз — на половин крачка зад тях, и телохранителите — двама небръснати млади мъже, на по десет крачки от двете им страни. Арлекин и Богданович вървяха бавно, сякаш не се интересуваха от времето. Отначало говореха предпазливо, а после свободно, но винаги с уважение, сякаш всеки един от тях се нуждаеше от съгласието на другия. Арлекин, сладкодумният, бе спокоен и критичен; Богданович, човекът на насилието, трябваше да оправдава себе си и професията си.
— … Разбирате ли, мистър Арлекин, насилието започва, когато разумният разговор стане невъзможен.
— Знам. Но има и нещо друго. Мога да се напия до смърт с коняк, докато вие умирате пред вратата ми за чаша вода. А между нас да стои икономът, който ви оставя да умрете, за да ми угоди. Как ще разрешим това?
— Разрешил съм го чрез една стара формула: зъб за зъб, око за око. Без въпроси, без жалост, без угризения.