— От друга страна, искам опрощение за всичко, което върша. Ще ви доверя една тайна. Намирам убежище в името си: Арлекин, палячото. Всички прощават на палячото, защото дори злобата му предизвиква смях.
— Докато палачът е човек без име, живеещ зад маска. Как смятате, можете ли да убиете човек, Арлекин?
— Бих могъл да бъда предизвикан. Да.
— Но актът, заключителният, необратим акт — показалецът, който натиска спусъка, палецът, обхванал острието, и ръката, която удря нагоре — да или не?
— Как мога да знам, преди да настъпи моментът?
— Не можете. Впоследствие, да. След това е лесно: подбуда, отговор, осмисляне, сън. Убийците, както и прелюбодейците, винаги спят добре, но изпадат в истерия от троха в леглото.
— Мистър Богданович, какво смятате, че трябва да направя?
— Вашият приятел мистър Дезмънд ми каза, че се виждате в ролята на комедиант. Вие забавлявате града, докато ние подкопаваме крепостните стени.
— Това беше образно сравнение. Но да, в него има истина. Имам задължения, отговорности, роля, която трябва да играя. Ролята е отговорност, отговорността я създава. Базил Янко е в същото положение. Той е гений. Веднъж оценен, трябва да доказва правотата си всеки ден, всеки час.
— И как възнамерявате да действате спрямо него, мистър Арлекин?
— Да преговарям, ако мога, за да спечеля време за вашето разследване. Ако не успея, ще го предизвикам и ще направя всичко възможно да надхвърля офертата му.
— Мистър Арлекин, знаете, че вършим опасни неща.
— Пол ми обясни.
— Имате жена и дете. Разбирате, че можете да ги изложите на риск?
— Жена ми го приема… иска го.
— Защо?
— Защото е нещо, което може да сподели изцяло с мен.
— Беше ли й трудно да признае това?
— Знаете, че да. Има ли нещо, което да ви е трудно, мистър Богданович?
— О, да.
— Кое?
— Това: да вървя под слънцето и да гледам момичетата, да ги желая, да знам, че когато спя с тях, ще се събудя с вик, защото съм спал със смъртта; да гледам децата, да копнея те да са мои и да знам, че не мога да рискувам да имам деца, защото накрая чудовищата ще ги изядат. Не трябва да се срещаме прекалено често, мистър Арлекин.
— Да. Разбирам.
— Мистър Дезмънд ще поддържа връзката.
— Да.
— Когато имате работа с Базил Янко, запомнете едно нещо. Той не разбира клоуните. Бои се от тях.
— Защо?
— Защото не се е наумил да се присмива на себе си. Той ще убие всеки, който му се присмее.
— Това ме кара да го съжалявам.
— Той ще ви убие и за това. Радвам се, че се запознахме, мистър Арлекин. Съжалявам, че цената е толкова висока.
— Това са само пари.
— Това е лошото, мистър Арлекин. В нашия свят парите са мерило за човека. Успех!
— Благодаря ти, приятелю!
— Благодаря. Ще поддържаме връзка, мистър Дезмънд.
Той си тръгна, стройна тъмна фигура, която вървеше през тревата с големи крачки, следвана от охраната си. Джордж Арлекин стоеше и го наблюдаваше, без да проговори, докато той изчезна зад хълма. После се обърна към мен и попита само:
— Пол, как ще кажем на Джули?
— А трябва ли?
— Да. Мисля, че трябва.
Бях там, когато й го каза. Не исках да присъствам, но и двамата настояха, като че ли бях речник, към който можеха да се обърнат, за да се изяснят по-добре. Жулиет зададе няколко въпроса и не възрази за нищо. Сякаш разбираше за първи път значението на своето собствено агресивно поведение. Арлекин, на свой ред, бе разпален и възбуден, като че бе преживял някакво лично откровение.
— … Джули, това беше, като да говориш с човек, завърнал се от отвъдното; някой, който е разбрал кръговрата на нещата — ужасяващото повторение на човешката злонамереност и трагедия. Досега ние с теб не се бяхме изправяли срещу тях. Днес трябва. И то заради нещо, от което нямам нужда — една банка, хранилище на пари: гулдени, франкове, долари. Това е, което не ценя — нетрайното. Идваш без него. Отиваш си без него. Но осъзнах, че в него има и магия. Държиш ли го в ръката си, на теб ти се подчинява някой зъл дух. Това искат хората като Янко: злият дух, който чрез магия може да създаде от зъбите на дракона цели армии. А ние казваме не! Ние сме добрите магьосници. Ние ще създадем цветя вместо мечове. Ще го направим ли? Ще успеем ли? Не мога да се закълна. Но и не мога просто да продам лампата, да застана отстрани и да наблюдавам как от праха изникват еничари. Защо не, Джули? Еничарите ще пазят теб, мен, детето. Защо да ни е грижа за останалите, за които никога преди това не ни е било грижа? Защо, Пол?