Вече бях уморен. Исках да сложа край на разговора и да си тръгна.
— Защо? Не знам. Защо?… Да, за Бога! Знам! Защото един ден, преди слънцето да изгрее, на вратата ще се позвъни, копелетата ще са на прага, ще ме отведат, защото няма да харесат носа или кожата ми, или защото ще съм в черния списък и никой няма да ми каже кой ме е вписал там. Тогава ще ми липсват приятелите. Ще ми липсват братята и сестрите, ще се нуждая от тях, когато изпадна в затруднение!… Оставям ви, деца! Имам работа. Ще се видим следобед в банката, Джордж. Момченцето от Бостън има нужда да го подържиш за ръката.
Когато прекосявах фоайето на „Салвадор“, спрях пред телекса, за да проверя състоянието на пазара. Сред котировките имаше и едно съобщение:
„Янко иска да купи европейска банка. Мистър Базил Янко, президент на «Криейтив Системс Инкорпорейтид», съобщи тази сутрин, че е предложил по сто долара на акция за целия пакет акции на «Арлекин и Сие», швейцарска търговска банка. Офертата, която включва значителна премия, е с валидност шестдесет дни. Мистър Янко изтъкна, че структурата на неговата корпорация й позволява да спази изискванията на швейцарското законодателство относно местните корпорации. Мистър Джордж Арлекин, президент на «Арлекин и Сие», който току-що е бил изписан от болницата след прекарана тежка болест, не е направил изявление. Останалите акционери са получили офертата, но отказват да изразят мнение на този етап.“
Откъснах листа, сгънах го и го подадох на един пиколо, за да го отнесе на Джордж Арлекин. Услугата ми струваше цял долар, но нищо! Какво беше един долар срещу тези еничари, които изникваха отвсякъде?
Беше дванадесет и половина в прекрасен пролетен ден. Стегнах се, повдигнах брадичката, изправих рамене и се отправих с бърза крачка към срещата с колегите в клуба.
През първите десет минути, след като бях пристигнал, ми бе предложен достатъчно алкохол, за да балсамира фараон. В следващите двадесет бях обсаден от приятели, познати и непознати. Всички задаваха едни и същи въпроси: „Продавате ли? Искате да кажете, че премията е действителна?… Не и на Янко?… За Бога, Пол, преди да направиш каквото и да било, защо не дойдеш при нас?… Арлекин на крака ли е?… Чухме…“
Те чули, досетили се, фантазирали и щяха да направят същото при всяка нова клюка. Като знаех, че няма да ми повярват, им казах самата истина:
— Да, офертата е действителна. Да, има премия. Не, не я приемаме и смятаме, че е непочтено тя да се публикува, преди дори да е била обсъдена от двете страни. Арлекин е на крака и готов за бой. Ако не ми вярвате, го поканете да говори на следващата сбирка на членовете.
Не знам какво ме накара да добавя последното, но Хърбърт Бахман го чу, издърпа ме от навалицата и ме накара да обядвам на неговата маса. Хърбърт бе дебел стар пуяк, чийто прадеди ходели по улиците със скрити в шапките си банкноти. Бе осъществил няколко много трудни сделки, но не си спомням някога да бе изиграл мръсен номер и предпочитах неговото ръкостискане пред дузина нотариално заверени подписа от по-младшите колеги. Въпросите му бяха язвителни, но грижата неподправена и вече бях готов да бъда толкова откровен с него, колкото мога.
— Какво мислиш за този Базил Янко, Пол?
— Той е гений — опасен е и сякаш се е учил на обноски в някоя кочина.
— Но може поне майка му да вижда нещо хубаво в него. Значи той е свиня, но Арлекин му е поръчител и използва неговите системи. Защо?
— Защото, ако не беше той, ти и останалите щяхте да извлечете изгода.
— Което прави Арлекин същата курва като нас.
— Освен че той се носи по-добре.
— А-а! Швейцарското лустро, страстта към акуратност: тик-так, като някой, от техните глупави часовници с кукувица. Чух нещо за липси.
— Не знам. Какво си чул, Хърбърт? — Наели сте детективи, нали?
— Къде чу това?
— Тук, наоколо… Не се ядосвай, Пол. Знаеш как стоят нещата в този град. Целият свят ще научи, ако ощипеш секретарката си по задника. Колко зле е положението?
— Хърбърт, този обяд делови ли е или за удоволствие?
— За теб, Пол, е за удоволствие. За мен — делови. Аз живея тук. Участвам в комитети, които се опитват да запазят занаята ни почтен. През по-голямата част от времето това е много трудно, но след „Веско“ и „Корнфелд“ за нас Базил Янко стана по-опасен от чума. Ако Арлекин има нужда от помощ, ще се погрижа да я получи.
— Нуждаем се от спазване на пълна тайна и дискретност, Хърбърт.