— Само че не се превърна?
— Не.
— Значи затова прекарваш вечер след вечер при Гъли Гордън? И не можеш да се влюбиш, защото царят на жабите е винаги там и ти се смее, защото животът ти е заключен в машинния му мозък.
— Това не е шега, Пол.
— Чу ли ме да се смея?
— Мисля, че трябва да си тръгваме.
Ако това беше любовна история — което, Бог ми е свидетел, не беше така! — щях да разкажа как я откарах до нейния апартамент и тя ме покани вътре, и как танцувахме на тиха музика, и как се любихме до сутринта, когато чухме чуруликането на врабчетата, и как си тръгнах, научил всички тайни на Базил Янко. Една пряка преди апартамента й тя помоли шофьора да спре. Искаше да извърви пеша останалата част от пътя. Предложих й да я изпратя. Тя отказа с усмивка и една-единствена загадъчна забележка:
— Понякога Бог иска да знае какво правят децата му вечер. Благодаря ти за вечерята. Лека нощ, Пол!
Тя ме целуна леко по бузата и излезе. Накарах шофьора да я проследи бавно по пътя й до дома, така ме да я предпазя от крадци и пласьори на наркотици. Когато вратата се затвори зад нея, ние обърнахме и се насочихме към бара на Гъли Гордън, където се отпуснах да си отпочина сред хора като мен и слушах тъжната приятна музика, докато стана един през нощта.
По някое време през малките студени часове сънувах един сън. Видях огромно кръгло поле, без никаква растителност под студената луна. В центъра на полето, малка и самотна, бе седнала една фигура, за която не можех да кажа дали е човек или животно. Знаех само, че силен копнеж ме влече натам, но някаква осезаема заплаха ме възпира. По края на кръга имаше множество ездачи, някои от които черни на фона на луната, други — осветени в призрачно бяло. Край всеки ездач имаше хрътка, застинала неподвижна на границата. Те се намираха на огромно разстояние от мен, но ги виждах съвсем ясно, сякаш бяха на една крачка. Ездачите нямаха лица, а безизразни маски като черупка от яйце. Опитах се да различа чертите на клекналата фигура, но сякаш очните ми ябълки се бяха свили и не можех да фокусирам.
Тогава ездачите и хрътките започнаха да се движат бавно, с траурна стъпка, приближавайки неумолимо самотната фигура. Ездачите мълчаха. Хрътките също. Не се чуваше никакъв звук от конски сбруи или тропот на копита. Фигурата се размърда, протегна ръце, изправи се и се разкри. Оказа се, че е гола жена, която се обърна бавно и се завъртя като манекен на подиум, докато успях да различа лицето й. Беше Валери Халстрьом — засмяна, прелъстителна, забравила опасността.
Почувствах огромен прилив на сексуално желание. Извиках я, но от устата ми не излезе звук. Посегнах към нея, но нечии гигантски ръце ме задържаха. После кавалкадата премина в галон и хрътките се спуснаха с големи скокове по фланговете и по-скоро почувствах, отколкото чух, дивото насъскване и лай и потреперването на земята от конския тропот, когато те връхлетяха върху нея…
Бях още полусънен, когато позвъни Саул Уелс. Беше възбуден и словоохотлив. Представих си го с пура в устата. Чувах го как я дъвчи. Миризмата й проникна в стаята ми.
— Какво има, Саул?
— Ела Дийн.
— Кой?
— Сещате ли се, онази жена от компютъра. Тази, която напуснала през януари по здравословни причини.
— О, да, Саул. Да?
— Много тъжно. Много лошо за нас. Тя е умряла.
— Кога?
— Преди две седмици. Блъснала я кола. Шофьорът избягал.
— Какво казва полицията?
— Все същото. Водели разследване. Удобно, нали?
— Все същото. Нещо друго?
— Потвърждения. От утре нашите служители отиват по останалите ви клонове.
— Работите бързо, Саул. Благодаря.
— Още нещо. Ела Дийн е умряла богата. — Колко богата?
— Около тридесет хиляди.
— Откъде ги е получила… и кога?
— Работя върху това. Ще ви се обадя. Засега дочуване! Малко по-късно, докато махах от брадичката си яйцето от закуската, пристигна Арон Богданович, облечен като разносвач на стоки по домовете, с кошница свежи цветя и девиза на продавача:
— Цветята правят живота по-приятен, мистър Дезмънд.
— Не мислех, че ви е грижа за това, мистър Богданович.
— Кажете ми какво се случи снощи.