— Мистър Арлекин?
— В момента е невъзможно да ви кажа със сигурност. Участваме в изключително деликатни международни преговори. Може да стоим тук цяла седмица. Може да се наложи да взема светкавични решения и да изпратя мистър Дезмънд в Европа или Южна Америка. Защо питате?
Единият от детективите извади кафяв плик, изсипа от него няколко снимки и подаде по една на всеки от нас.
Въпреки че бях подготвен, се потресох от ужас и отвращение. Валери Халстрьом лежеше като парцалена кукла на пода на дневната. Лицето й бе кървава каша.
Детективът протегна ръка и взе фотографията от мен.
— Била е застреляна, мистър Дезмънд. Отблизо, с 38-калибров пистолет с ниска скорострелност.
— Н-не разбирам… Кога? Как?
— Работим върху това. Имате ли нещо против, мистър Дезмънд, да отидем във вашия апартамент, да поговорим с прислужника ви, да проверим вещите ви?
— Ни най-малко. Но, разбира се, не смятате, че…
— Обичайна практика, мистър Дезмънд. Ще ви бъде от полза.
— Разбира се.
— Преди да си тръгнете, господа!… — Джордж Арлекин се изправи — железен мъж, чието превъзходство чувствахме всички. — Аз съм свидетел на разговора. Мистър Дезмънд отговори свободно на всички зададени въпроси. Той ви предостави, господа, свободен достъп до апартамента си, без да имате заповед за обиск. Съобщи ви фактите и начините да ги проверите. Междувременно се нуждая от услугите на мистър Дезмънд. Бих желал той да остане тук за делови разговори, които засягат неотложните интереси на чуждестранни клиенти. Така че мога ли от уважение към полицейските власти да направя едно предложение: мистър Дезмънд ще телефонира на прислужника си и ще му нареди да ви пусне в апартамента. Той ще остане тук на ваше разположение, ако по-късно пожелаете да му зададете нови въпроси… Е, господа?
Те бяха от новия тип полицаи: предпазливи, образовани и рационални. Съгласиха се след кратко обсъждане. Обадих се на Такеши, дадох им ключовете и обещах да ги изчакам в „Салвадор“.
Когато двамата с Арлекин останахме сами, той ми зададе един-единствен въпрос:
— Ти скри нещо, Пол. Какво е то?
— Нищо, Джордж.
Това го обиди и той положи големи усилия да не го покаже. После каза тихо:
— Помни само, че не искам да се излагаш на риск заради мен.
— Не се излагам на риск, Джордж. Да оставим нещата така, а? Следобед ще се срещнеш с Янко. Какво ще правиш?
— Ще отхвърля офертата.
— А след това?
— Ще използвам правото си да купя малките пакети акции.
— Не можеш да си го позволиш.
— Хърбърт Бахман смята, че ще успее да набере средства за мен. Обсъждахме го по време на обяда.
— Дори да успееш, ти поемаш един десетгодишен дълг, а при днешната стойност на парите, дори повече. Освен това какво ще стане, ако Янко вдигне офертата? Знаеш, че би могъл да го направи, ако вместо пари в брой предложи акции на „Криейтив Системс“. На „Уол Стрийт“ има граница, която дори Бахман не може да премине, без да подплаши конете.
— Нека видим каква е тази граница, Пол. И колко време ще спечелим за другите си дейности. Смятам, че Богданович може да ни изненада.
— Той беше съвсем ясен, Джордж. Рано е за сблъсък. Арлекин се раздразни. Отговорът му бе рязък и категоричен.
— Плащаме за информация, съвети и помощ. Аз решавам кога да ги използваме. Отказвам да ме манипулират.
— Прав си, Джордж, парите са твои. Но тук не е Европа, а положението в Америка е доста объркано в момента.
— Тогава трябва да бъдем наясно, Пол. Аз рискувам, аз решавам.
— Трябвам ли ти за срещата с Янко?
— Да. Казах му, че ще присъстваш. Поканих го да дойде с някой от хората си, ако желае. Отвърна, че не се нуждаел от помощ, но естествено разбирал, че все още съм под лекарско наблюдение.
— Нахално копеле!
— Това помага, Пол. Не мога да отстъпя. Аз съм заложил всичко, което съм, всичко, което притежавам. Ако хора като Янко контролират машините, за нас няма никаква надежда.
— Как е Джули?
— Сега сме по-близки. Макар че понякога се питам дали нямаше да бъде по-щастлива, ако се бе омъжила за някой по-обикновен човек…
Навлизахме в опасна тема. Не исках да говорим за това. Преди да успея да кажа нещо, телефонът иззвъня. Джордж Арлекин ми направи знак да вдигна слушалката.
Обаждаше се Базил Янко.
— Мистър Арлекин?
— Не, Пол Дезмънд е.
— О, мистър Дезмънд, както знаете, трябваше да се срещнем днес следобед. За нещастие съм въвлечен в една трагична ситуация, която засяга моя служителка. Чудя се дали не бихме могли да го отложим за утре?