Той бе извикал всичко в главата си с тон на сектантски пастор и сега, като че ли просто му оставаше да падне ничком и да крещи „Алилуя!“, но просто продуъжаваше да върви и промълви полугласно:
— Да. Така е…
Нямаше причина да се замисля върху това, нищо не го караше да го направи.
Мъжът осъзна, че е стигнал до плажа и се затича към морето. Навлезе в странно топлата вода с дрехите, гмурна се няколко пъти с рядко изпитвано облекчение, стъпи на дъното, изправи се и се огледа.
На плажа имаше хора. Те го гледаха апатично, както гледаха и на целия свят. Всичките бяха облечени, макар и леко и лежаха на пясъка поединично. Нямаше никои двама на достатъчно близко разстояние, за да могат да говорят само помежду си.
Той излезе шляпайки от водата и тръгна към един от хората.
— На колко години си? — попита го лежащия.
— На… на 32 — спомни си той.
— Лъжеш, никой тук не е наповече от пет-шест години.
Той си помисли „Този явно е луд“ и тръгна да си заминава.
— Къде отиваш? — попита го някой от „тълпата“, като че ли имаше право на отговор.
— Ще се изкача по склона — „за да се ориентирам“ добави мислено — Ако искаш защо не дойдеш с мен!
Той вървеше не с един, а с няколко последователи по криволичеша между парцелите тясна уличка, когато някакво движение встрани привлече вниманието му. Някакъв тип се качи върху стол и започна да завързва доста дебело въже за клона над него. Другият край на въжето образуваше примка около врата му.
— Не — каза той и се видя на съдийското място в една от залите на Темида. Обвиняем бе желаещият да се обеси, седеше си с примката на врата, явно чакайки благоприятна присъда, а адвокатът му заговори:
— Животът е право и както всяко право упражняването му е въпрос на свободна воля на притежаващия го. Правото на живот предполага възможност за свободно самоубийство.
Той разбра каква трябва да бъде присъдата, въпреки че не му се искаше да я произнася и са пренесе отново в предната нереалност.
Вилната зона бе останала зад гърба им изненадващо бързо и те вървяха по голо, обрасло единствено с изгоряла от слънцето трева било.
По едно време към групата се присъедини мъж, облечен с фрак и носещ цилиндър, който явно беше изникнал от незнайно къде, ала никой не го третираше като странник.
Той бе усетил прохладата на изсъхването и обърна внимание на странни зверчета, приличаши на обикновени плюшени пухчета, които подскачаха край непознатия. Разбра, че никой от дошлите не ги виждаше и попита:
— Какви са тези?
— Кои?
— Тези! — мъжът взе цилиндъра на странника и похлупи едно от съществата с него.
Чу се тътен и рев. Човекът с фрака погрозня, пораснаха му рога и заприлича на звяр. Искаше да се бори с него, а нему се счу глас:
— Призови стихиите, за да ти помогнат, защото ти знаеш тайната му и си равен по сила с него!
А той помисли единствено: „Ветре, отнеси го“ и всичко изчезна. Сякаш целия свят, всичко което виждаше, бе отражение в обграждащи го отвсякъде огледала. Те започнаха да вибрират, да звънтят и се чупят с грохота на една революция. И след като всички огледала бяха счупени и изчезнали, зад тях се видя същото, но той беше сам.
Стъмни се и мъжът се събуди, без да беше наистина заспивал. Погледна звездите — беше в умерения пояс, а не както климатът му подсказваше в тропиците. Погледна околността — беше край родния си град и тръгна да се прибира вкъщи.
По пътя не срещна никой, нито човек, нито превозно средство и въпреки че беше нощ това немалко го изненада. В някои от прозорците на сградите имаше светлина, но вътре нищо не се вижадше — всички бяха добре забулени с пердета.
Имаше време за размисъл. Защо спомените му бягаха? Защо всичко бе така променено? Кои бяха обитателите на вилите и какъв беше човекът с фрака и цилиндъра?
Въпросите можеха да се задават безкрайно, а никой от отговорите не смяташе да идва. Той вървеше сам в нощта сред притихналия град, звездите компенсираха липсата на работещо улично осветление и всичко бе толкова чисто, като че ли на хората никога не е било присъщо да мърсят. Вървеше и се питаше, когато осъзна, че цялата мозайка може да бъде разгадана, всеки въпрос би получил своя отговор, ако можеше да разбере причината за всички неща. И тогава като гръм от ясно небе, а може би като дълго чакана падаща звезда в ясната нощ, се появи отговорът. Причината беше той.