Събуди се към обяд, което трудно можеше да се установи. През плътно спуснатите завеси в стаята се процеждаше достатъчно светлина, а празният му стомах в този час бе наистина най-важния или поне най-влиятелния му орган.
Когато тази сутрин, безкрайно уморен, най-накрая се бе дотътрил до дома си, за да заспи веднага, той не обърна внимание на промените настъпили тук. В малкото му жилище сега се намираха голямо количество хора — все пак негови роднини. Дойдеше ли време за сън, почти всичката площ на пода се оползотворяваше. Наистина беше странно къде успяваха да поберат през деня всичките тези дюшеци и завивки. Той не бе и предполагал колко много багаж побира апартаментът му. Много по-разумно беше тези хора да спят на легла с два, а защо не с три етажа, но явно се бяха нанесли тук бързо, при това скоро без да имат време за съществени промени в мебелировката.
Той се отправи към кухнята, където цяла тълпа негови роднини се суетяха около печката, пречейки си взаимно при готвенето. Чудеше се какво да им каже, а и никой не смяташе за особено наложително да го заговаря. Най-накрая попита:
— Какво правите всичките тука?
— Как какво? Тук живеем — отговори някаква братовчедка.
Това го раздразни, апартаментът си беше негов, беше се прибрал от мисия в космоса, а сега роднините му го третираха като гостенин. Той нямаше нищо против роднините си, повечето си ги обичаше поотделно, но всичките взети заедно и то в неговото жилище му идваха в повече.
— Нямате ли си къщи? — заяде се той, а отговорът на леля му последва сякаш съобщаваше нещо естествено, което той просто нямаше откъде да знае. Така телевизионните говорители съобщаваха за загиналите от урагани в Бангладеш, например.
— Облъчени са, както почти всичко на Земята.
— Облъчени?…
— Да, тук засега не е вредно и ни преместиха в твоето жилище, все пак сме — „хиени“ помисли той, знаейки, че е чул „роднини“.
— И… защо всичко е облъчено?
— Заради онази планета — все така естествен бе отговорът — откакто я преместиха близо до Слънцето, лъчите му сеят убийствена радиация дори на земната повърхност. Почти цялата бе поразена веднага, а останалата ще се скапе след време.
— Затова ли са тези пердета?
— Да.
Това вече наистина го ядоса. Докато блуждаеше из пустата вилна зона и след това докато се прибираше пеш, той съзнаваше, че има участие в цялото това объркване на света, но като видя какви си ги беше докарал вкъщи не просто се смути, а беше раздразнен истински.
Изхвърча от кухнята и се опита да се осамоти, но навсякъде се навърташе по някой. Най накрая се затвори в банята, но взеха да напират за там и трябваше да напусне убежишето си.
Всичко се превръщаше в кошмар. Той питаше какво ли не и винаги му отговаряха небрежно. Нито веднъж не чу „Ама не знаеш ли…“, сякаш неразбирането му за действителността беше естествено — никой не се учудваше.
Беше станало почти тъмно, завесите подсилваха ефекта на отиващия си ден, когато осветлението навсякъде заработи.
— А, пуснаха го — каза някой.
— Да не искаш да кажеш — попита той — че осветлението се пуска и спира централно?
— Да, лампите се захранват само нощем. Ако искаме, разбира се, можем да ги изключваме.
— А как днес готвихте на ток?
— Контактите работят денонощно — бе невъзмутимият отговор.
Беше абсурдно. Цялото електричество в жилището му винаги бе идвало само от едно място, по един единствен кабел.
Той отиде до прозореца и открехна едно от пердетата. Погледна навън и видя автобус. Това не беше какъв да е автобус, а градски — с номер на линията, която винаги бе минавала пред дома му. Завесите от прозорците му, имаше такива, бяха дръпнати, все пак беше нощ и той видя, че имаше доста празни седалки, но имаше и пътници.
— Градски транспорт?
— Да, някои от хората излизат и все пак трябва да се придвижват.
— А вие защо не излизате?
— Не ни се налага, засега са ни заредили с достатъчно запаси от храна.
— Защо не осигуряват специален транспорт?
— Защото някой може да иска просто да излезе, той има правото на придвижване.
— Да не искаш да кажеш — сопна се той — че при това положение властите спазват гражданските права?
— А ти да не искаш да кажеш — на свой ред повиши тон родственика — че катаклизмите са причина да не се спазват гражданските права?
Той се отказа да разпитва повече и излезе. Реши да се позаяжда с намиращите се в другите помещения. Но не се получи. Беше просто странен наблюдател в глупавите им разговори. Чувстваше почти маниакална апатия и скоро щеше да започне да отговаря по-безразлично и от роднините си. По някое време откри, че те съвсем не са толкова безизразни, когато говорят помежду си. Това го заинтигува за известно време, но реши, че въпреки всичко никой не е зле настроен към него и отново потъна в безразличието си.