По някое време, докато блуждаеше из коридора срещна една от братовчедките си и внезапно изпита, че нещо съществено се бе променило в дома му. Не беше нито от тълпата роднини, нито от безпорядъка, нито от противните завеси или незнайно как устроеното централизирано осветление. Нещо важно го нямаше, нещо което без досега да се бе замислял смяташе, че непременно трябва да е тук.
— Къде е жена ми? — попита той.
За пръв път откакто се бе върнал на Земята някой се смущаваше да му отговори.
— Къде е жена ми? — натърти отново.
— Ами… виж, тя е във вилната зона.
(Шляп! Мокър парцал.)
— Във вилната зона?
— Да,във вилната зона.
— Какви са хората във вилите? Хайде, кажи ми!
— Те са…
— КАЗВАЙ!
— …те са непоправимо — тя почти изхлипа — облъчени при преместването на планетата. Отиват там да дочакат спокойно смъртта си.
— Да дочакат спокойно смъртта си! — викаше той — Знаеш ли, бях там! Питаха ме на колко съм години и ми казаха, че никой не е на повече от пет-шест. Какво значи това? Толкова им остава ли?
— Да.
— И на колко години е жена ми?
— На… шест месеца.
Всичко отново се разтресе и този път той оглуша от звъна на чупещи се стъкла. Светът му отново се загърчи и започна да се разпада, но този път хиляди остри кристалчета се впиваха в тялото му и оставаха там, не, дълбаеха навътре и навътре, пронизвайки го отвсякъде. Огледалата паднаха и отново зад тях всичко бе същото, но този път му остана за спомен болката и не беше сам.
Вече нищо не го интересуваше. Той си легна на отреденото му от други, в неговия дом, място и заспа без да сънува, мечтаейки да не се събуди.
На другия ден го потърсиха.
Дойде специална кола, за да го вземе. Пътуването не го интересуваше и той нито си постави за цел да следи, нито знаеше колко дълго бе продължило.
По едно време разпозна сградите на Изследователския център и разбра, че е време да слиза.
Въведоха го при едно от светилата на съвременната наука и ги оставиха насаме. Беше сигурен, че целият разговор ще се записва като звук и изображение.
— Е, докторе — каза той — май експериментът се провали?
— Не сте съвсем прав. Експериментът беше успешен, но се появиха значителни неочаквани ефекти. Това, което целяхме — да бъде пренесена планета през хиперпространството до Слънчевата система бе извършено, но…
— Целият свят се обърка — избърза той.
— Да — продължи ученият с характерния си мек флегматичен тон — и за да се опитаме да поправим, доколкото е възможно, нещата трябва да ви задам няколко въпроса.
— Момент, ако не възразявате, нека първо аз задаван въпросите — не възразяваше — какво е това повсеместно облъчване?
— Хм… това е най-неприятната част от експеримента. В момента, в който Вие сте преместили планетата през хиперпространствения ръкав, почти цялата земно повърхност получи значително радиоактивно замърсяване. Най-странното е, че това не се дължи на новата планета, а на самият акт на скока й през пространството. Тя бе видяна в телескопите няколко минути след самото облъчване, т.е. чак когато светлината отразена от нея достигна Земята.
— Искате да кажете, че радиацията не е дошла от планетата, а просто се е появила?
— Да, именно — колко спокоен изглеждаше професорът — Но най-неприятното е, че от този момент Слънцето също излъчва много повече енергия и прякото въздействие на лъчите му, дори на повърхността, също води до радиационно замърсяване.
— Случайно да не би да имате обяснение?
— Повечето учени — започна докторът сякаш искаше да си измие ръцете — отдават това на неизследван аскпект от квантово-теологичната теория. И за да Ви разясня по-добре нещата, нека първо Вие отговорите на въпросите ми.
— Съгласен съм — примири се той.
— Какво си спомняте конкретно за самото преместване.
— След изстрелването на ракетата, пътуването протичаше нормално, за съобщенията, които размених със Земята вярвам знаете.
Професорът кимна.
— Подготвях се за момента според всички указания.
Когато хиперпространствения ръкав се отвори, сякаш всичко стана много малко, почти незабележимо, освен Слънцето, планетата и аз, който бях огромен. Планетата ми стоеше отляво, Слънцето в дясно, но доста ниско, почти на нивото на колената, а ръкавът започваше пред мен и извивайки се, завършваше отстрани ми — срещу планетата. Бръкнах с дясната си ръка и тя спокойно последва формата на пространствения ръкав. Хванах в длан планетата — тя беше наситено черна — професорът не сдържа гримасата си на учудване — и малко по-голяма от обикновена билярдна топка. Чувствах я безкрайно лека, тя сама тръгна след ръката ми. Извадих я от моя край на ръкава и я пуснах към Слънцето, където зае мястото си. След това спомените ми са от Земята.