И той му разказа за лутанията си из вилната зона и за срещата си с обитателите й. Докторът ту кимаше разбиращо, ту придобиваше доста заинтригуван вид. Разказа му, макар и смутено и за срещата си с мъжа, облечен с фрак и носещ цилиндър, при което професорът видимо се оживи, като че ли всичко вече му беше ясно.
— Чудесно, това потвърждава едно от обясненията дадено ни от кванто-теолозите.
— И какво е то?
— При отварянето на хиперпространствения ръкав Вие, макар да не сте могъл да го осъзнаете геометрически, сте бил в четвъртото, т.е. по-горно измерение. Теорията допуска съществуването на т.нар. „бог от по-горното измерение“ — Ващите мисли, повечето подсъзнателни и, за съжаление, случайни са се наслоили върху премествания обект и при позиционирането му, той е повлиял на околното пространство. Сегашният свят всъщност е предния с проектирани върху него подсъзнателни Ваши идеи.
— Докторе — избухна той — тази ваша теория прекалено заприличва на мистика! Нали имаше абсолютен Бог или ще ми кажете, че той е поискал това? Защо не изпратихте машина — тя поне не може да мисли. Избрахте ме да извърша „най-великото дело в човешката история“, „докарването на втора Земя — китен дом за бъдещите поколения“. Глупости! Излъгахте цялото човечество, а сега ме обвинявате за цялата проклета буркотия!
— Моля Ви, по спокойно — Я! Професорът говореше бързо — извиках Ви, не за да Ви обвинявам, а за да се опитаме да помогнем някак си. Както казах, Вашите мисли са били случайни, но именно случката Ви с човека с фрака доказва, че с тях все пак сте могли да контролирате събитията до момента на хълма, в който, както казахте, сякаш сте се събудил.
В състояние сме да подготвим нова експедиция. От вас просто се иска да отидете още веднъж в Космоса и да върнете Черната планета на старото й място.
— Никога — разкрещя се той — вече скапах достатъчно Земята, искате да я доразсипя ли! Защо не се опитаме да се приспособим, да живеем някак, въпреки грешката. Каква е гаранцията, кажете ми, че връщането ще доведе до нещо? Можете ли да ми го обещаете?
— Кванто-теолозите смятат — в напечените моменти винаги други смятаха — че вероятността нещата да се върнат на старото им място е голяма.
— Вероятност! Защо отново аз?
— Много добре знаете, че бяхте избран чрез психофренично сондиране от спътник на цялото човечество — изстреля професорът.
— Не! Съжалявам, но този път няма да участвам. И какво ще правите без мене — опита се да бъде ехиден.
— Ще изпратим машина.
— Машина?
— Да, всъщност всичко е почти готово.
— Вие сте луди — трепереше той — защо непременно трябва да разкарате скапаната планета, след като въднъж вече е докарана. Няма ли и тази машина да стане „бог от четвъртото измерение“?
— Вижте, тези игрички с разнасянето на планети през хиперпространството не са самоцелни експерименти, залагащи съдбата на всички ни. Тук немалка тежест имат фактори като обществените нагласа и мнение, с които волю-неволю трябва да се съобразяваме. А по въпроса за машините — те все пак са без души.
Той стана:
— В такъв случай, господин доктор професоре, нямам какво повече да Ви кажа.
— Почакайте, ако няма да участвате… теоретиците смятат, че може би е важно. Дадохте ли наум някакво име на планетата, докато я премествахте?
„Ар… Арм…“ се замота из главата му, но не можеше да си спомни.
— Не, мисля че не. Довиждане.
И те се разделиха.
Подготовката на машината, която трябваше да освободи Слънчевата система от чуждата й планета вървеше трескаво под зоркия поглед на медиите. Идеята беше проста, не човешка, а механична ръка щеше да прокара тялото през пространствения ръкав.
Тези събития въобще не го интересуваха, а и никой не се чувстваше задължен да го осведомява. Той беше бог и имаше правото да не знае много неща. Няколко дни след изстрелването на ракетата той си спомни името, което бе дал на черната планета, но вече бе прекалено късно. Събитието наближаваше неизбежно.
Милиони хора очакваха с трепет предвидените час и минута. Жалко че не можеха да видят как точно щеше да стане всичко. Според учените машината нямаше съзнание и не можеше да внесе деформации при преместването. Всички системи бяха изградени по няколко пъти — не трябваше да има издънки.