— Ох, Тими!
Елда се стъписа. Но си помисли, че момчето поне успява да пусне някоя шега, а дори гробищният хумор е по-добър от никакъв. Животът й стана малко по-лек с грижите за новите пациенти, защото на поразените от лъчева болест почти няма с какво да се помогне, и тя се захвана да измисли как да забавлява Тими.
Хрумна й чудесна идея.
Горивото беше скъпоценно и нямаше екскурзии за разглеждане на забележителностите в скованата от лед Исландия. Бездруго не се виждаха в неизменната тъма. Но когато от Стокнес на източния бряг повикаха болничен хеликоптер, щеше да лети празен дотам, за да пренесе дете със счупен гръбнак. Тя измоли разрешение да се качат Малибърт и Тими. Самата Елда щеше да пътува и без това, за да се грижи за пострадалото дете.
— Лавина смазала къщата им. Стокнес е в подножието на планината и си мисля, че кацането там няма да е лесно. Но можем да минем откъм морето и да го направим по-безопасно. Все пак ще се вижда нещо с прожектора на хеликоптера.
Провървя им още повече. Имаше допълнително осветление. Нищо не проникваше през облаците, където милиардите частици, доскоро представлявали съпруга на Елда, се смесваха с трилионите трилиони частици от Детройт, Марсилия и Шанхай, за да затъмнят небета. Но в облаците и под тях имаше змийчета и пелени от мъждиви цветове, пръски тъмночервено, ветрила от бледозелено. Северното сияние не осветяваше кой знае колко. Нямаше обаче други светлини освен блещукането по командното табло пред пилота. Очите им се приспособиха и различаваха тъмните силуети на Ватнайокул, плъзгащи се под тях.
— Големи троли! — весело подвикна момчето и Елда също се усмихна, когато го прегърна.
Пилотът постъпи както тя предвиди — спусна се над склоновете на източния рид, прелетя над морето и предпазливо се върна към рибарското село. Когато кацаха, упътени от червеникавите лъчи на фенерчета, прожекторът на хеликоптера открои бяла буца, смътно напомняща за чиния.
— Радарна антена — посочи Малибърт на Тими.
Момчето притисна нос във вледеняващия прозорец.
— Да не е от онези, татко Хари? Нещата, които могат да говорят на звездите?
— А, не, Тими — обади се пилотът. — Тези са военни.
А Малибърт добави:
— Тимоти, тук не биха сложили такава антена. Мястото е далеч на север. За голям радиотелескоп ти е нужно място, откъдето да претърсваш цялото небе, а не само малката му част, която е видима в Исландия.
Докато помагаха носилката с пострадалото дете да се вмъкне в хеликоптера — полека, колкото се може по-внимателно, — Малибърт си мислеше за Аресибо, Умара, Сокоро и останалите. Всички радари мълчаха мъртвешки, несъмнено натрошени от тежестта на ледовете и пръснати от злите ветрове. Смазани, ръждясали, отмити от пороищата, насочените към космоса очи бяха ослепели. Хари Малибърт се натъжи от тази представа, но не задълго. Над всякаква печал надделя радостта, че Тимоти за пръв път го нарече „татко“.
В единия завършек на тази история, когато слънцето най-сетне огря отново, беше твърде късно. Исландия остана последното убежище на оцелели хора, но и тя накрая се предаде пред глада. Никъде по Земята нямаше живо същество, което говори, изобретява машини или чете книги. Ужасяващият трети отговор на Ферми в края на краищата се оказа верният.
Но има и друг завършек. В него слънцето се върна в небето навреме. Може би на косъм, но храната още не беше свършила, когато дневната светлина подхрани първите зелени листчета в някои части на света и растенията поникнаха отново от измръзнали или запазени на топло семена. В този завършек Тимоти оцеля и възмъжа. И понеже Малибърт и Елда накрая се ожениха, когато порасна достатъчно, той пък се ожени за една от дъщерите им. Един техен потомък — от второто или двайсет и второто поколение — доживя деня, когато парадоксът на Ферми се превърна в забавна отживелица, в стара тревога, нелепа и комична като безпокойството на мореплавател от петнайсети век дали няма да пропадне от ръба на плоската Земя. В този ден небесата отговориха и онези, които ги обитаваха, дойдоха на гости.
Може би този завършек е истинският и в него човечеството предпочете да не се дърля и боричка със себе си, за да не се запрати накрая в забравата на мрака. Завършекът, в който хората се съхраниха, спасиха цялата наука и красотата на живота и радостно поздравиха своите родени сред звездите гости…
Но всъщност тъкмо това се случи!
На човек поне би му се искало да е така.