Чакай.
Аз…
Долу, на брега, се образува хоризонтална синя плоскост с нащърбени краища. Време за няколко удара на сърцето, после розова ивица с отчетливи ръбове се плъзна през най-близката страна до нашия наблюдателен пункт.
След това от другата страна се появи с плъзгане някаква конична форма, спускайки се явно към розовата ивица.
Спускане.
Точно преди да я докосне, под тъпата страна на конуса бликна червено-оранжево завихряне. То забави движението си до нула и бързо измъкна малки крачета за кацане. Върху повърхността заискриха огнени пръски, после изчезнаха. Появиха се малки сини и зелени точици, обхванати в розовото, и плъзнаха към неподвижния конус. Щом го достигнеха, една по една те ставаха черни и изчезваха. След известно време можеше да се види, че се бяха научили да спазват дистанция, реейки се около ръба на картината.
Устата ми бе пресъхнала, когато включих радиото си и прошепнах:
— Откъде, по дяволите, знаят какво представлява нашето чувство за перспектива?
Шепнех, сякаш някой можеше да подслушва. Някое създание.
Гласът й едва ли беше нещо повече от тих полъх на вятъра, минаващ през слушалките ми:
— Те не са истински двуизмерни създания.
Това не е Страната на двуизмерните. Те не са восъчни рисунки върху грундирана повърхност.
Под конуса разцъфна огън и се издигна, излизайки от картината, а всички останали сини точици станаха черни, преди да изчезнат.
След известно време повечето от тях изпълзяха от ръба на картината, преминавайки през розовата ивица към мястото, където преди малко се намираше конусът. Отначало водачите станаха черни и изчезнаха, но само за съвсем кратко. Те скоро извършиха своите изследвания и продължиха да се плъзгат по пътя си.
Синята равнина със своите празни розови ивици внезапно изчезна и брегът отново опустя.
Обърнах се към нея и я попитах:
— Защо ми показа това?
Гледана през лицевото прозорче, Кристи беше само очи. Големи сини очи. Сериозни. Уплашени.
— Не взех това решение сама. Аз не съм… — Дълго колебание. — Знаеш.
Да. Не съм Господ. Ето каква е работата.
Обратно в жилището, след дълго мълчаливо пътуване, ние седяхме заедно по комбинезони, правехме си чай и го пиехме, подхващахме незначителни разговори, които не водеха до никъде, въртяхме се в кръг, сякаш нещо се бе променило или напротив.
Тук сме мъртъвци, мислех си аз на връщане, докато наблюдавах навяването на снежни преспи върху утъпкания път пред бронираната кола. Натрупването се забавяше, сякаш се готвеше да престане, а после внезапно вятърът вдигаше снега като ято птици, устремени към небето, изчиствайки пътя пред нас.
По-малко от две хиляди оцелели…
В старите истории и в старите филми това щеше да е повече от достатъчно. Две хиляди горещи и страстни Адамовци и Еви, които разпространяват своите бърлоги и разширяват заеманото от тях пространство, бродят из неотдавна насечения пейзаж, спират за малко до бреговете на някое безкрайно пусто море и тъй като са плодовити, се размножават, докато не покрият отново цялата Земя.
Тази звездна система повече не съдържаше обитаема планета.
Частици от спомени, откраднати от новинарския видеопреглед на Лунната база. Когато „Оберт“ достигнеше дома с екипажа на Венерианската орбитална станция, който не трябваше да се самоубива, той щеше да донесе куп устойчиви сонди, предназначени за изследване на повърхността на Венера.
Устойчиви сонди и, разбира се, един от пилотираните венериански ландери.
Тогава щяхме да знаем със сигурност. Тогава щяхме…
Не можех да спра да си представям, толкова за кратко, себе си в този първи прокълнат екипаж, спускащ се с венериански ландер през ревящата кафява кал към едно меко кацане в собствения ми заден двор.
Бил съм на Венера. Притежавам квалификацията за операции извън борда на венериански космически апарат. Аз…
В детските си години четох някаква научна статия, в която се споменаваше, че ударът на „Чиксулуб“ в КТ „Боундари“ е бил „като да занесеш горелка в западна Северна Америка“.
Образът в моята глава се експонираше двойно, като образ от разрушени и изгорели градове, подобно на нещо от фантастична атомна война, наложено върху реалността на килим от охлаждаща се лава.
Само струйки дим.
Това е всичко, останало от него.
Кристи ме гледаше странно, с лице, потопено в парата на чашата с чай. Един Господ знае какво трябва да е било изражението върху лицето ми. Имала ли си някого, Кристи Мейтнър, или са умрели само непознати? Милиарди и милиарди непознати.