Или което не успяваш да направиш.
Помисли за възможностите, Кристи.
Помисли за технологията, която бихме могли да създадем тук. Помисли за ресурсната база. А титанците? Важно ли е какво става с тях?
Накрая заспахме — аз, свит на пода, а Кристи на леглото си, свита на кълбо, с гръб към мен и глава в неясните сенки между тялото си и стената. Известно време лежах буден и се опитвах да мисля за цялата тази проклета история, опитвах се да убедя себе си, дявол да го вземе, че тя има някакво значение.
Но много часове по-късно, когато се събудих, Кристи беше на пода до мен, заспала, без да ме допира, с глава върху един ъгъл на сгънатото одеяло, което използвах за възглавница.
Лайза никога не постъпваше така. Тя трябваше винаги да ме докосва, когато спяхме заедно, понякога свита на кълбо до гърба ми, друг път настоявайки да я прегърна като защитна обвивка. Спомням си, когато бяхме много млади и нови един за друг, как се събуждах понякога, за да открия, че диша право в лицето ми.
Обикновено наричах това взаимно дишане в дъха на другия. Не бях в състояние да си представя нещо по-интимно.
И така, след като се събудихме и закусихме, ние се качихме в бронираната кола и се отправихме пак към брега на Восъчното море, където в края на краищата ни очакваха приказките за наука.
Не зная какво ме накара да спра бронираната кола на крайния склон. Може би просто някакво… чувство за нещо неизбежно. Може би просто копнеж по гледката. Кристи ме изгледа втренчено за секунда или две, когато й казах да излезе. Двигателите на Стърлинг караха рамата под нас да вибрира, да занася в коловозите. После тя кимна, спусна шлема върху лицето си и започна да повишава налягането в скафандъра. Сбръчканата светлосива кожа ставаше все по-твърда и лъскава, заличавайки нейните форми.
Когато изпускателният клапан изпъшка и я видях през прозорчето на кабината, внезапно си спомних за една стара телевизионна реклама от ретромодата по времето, докато бях ученик в прогимназията. Пилсбъргски американски пехотинец.
Американски пехотинец. Странно. Питам се, дали тези отдавна умрели писачи на реклами са си го представяли с тенекиен шлем и пушка „Енфилд“ с щик да марширува изправен и решителен под автоматичния огън на ничия земя.
Мисля, че Кристи се успокои, когато се присъединих към нея на повърхността, без да има никакъв начин да разбера през визьора на скафандъра, зад който се намираха същите тези очи, със същото им изражение — един наложен ефект на изненада, страх и възмущение. Но тя ме последва до ръба на стръмната скала, където спряхме и аз я оставих да застане зад мен с образа на брадвата, достатъчно пресен, което едва ли имаше значение.
И, разбира се, налице бе стръмната скала. Едно силно бутване и ще полетя надолу към… не зная какво. Гравитацията тук е достатъчно слаба, за да оцелея след падането при това атмосферно налягане от два бара, но… дали скафандърът би издържал?
Представих си как експлодирам като бомба.
Отгоре небето се простираше към отсъстващия хоризонт подобно на червено покривало с набръчкани облаци от необработена вълна, нащърбени тук и там, навсякъде с кухини от пурпурни сенки, малки дупки в нищото.
Долу, на сребристия бряг, платформата с уреди бе оградена от пръстени неподвижни капки, всеки пръстен с един-единствен цвят, които си проправяха път навън от хардуера.
— Никога не съм виждала това преди — измърмори Кристи.
Радиото правеше да изглежда като че ли тя бе в моя скафандър, притисната към гърба ми с брадичка на рамото ми и говореща в ухото ми.
Ако човек се вгледаше внимателно, би могъл да види, че капките бяха свързани помежду си с тънки нишки, монохромни по дължината на пръстените, смесени между тях. Бавно една от капките протегна пипало към платформата. Точно така. За минута то ще почернее и ще се свие, сбърчвайки се навътре в себе си, докато капката майка го доближи с издадената си част и го погълне. Щеше ли тогава пръстенът да се приближи, а всеки войник в тази редица да направи лесна крачка напред в празното пространство, подобно на гърци в сгъстен боен строй?
— Питам се защо ли го правят? — каза Кристи.
Отиват на сигурна смърт в преследване на знание ли?
Добър въпрос.
Пипалото се забави, когато дойде по-близо, сплесквайки се, разширявайки се и образувайки един вид двуизмерна чаша в края си — чаша, която се преместваше бавно напред-назад, извивайки се по повърхността няколко сантиметра навън. След малко във фокуса на чашата започнаха да се образуват жълти капчици, които се откъсваха и бързаха обратно по пипалото към капката майка. Оттам те се копираха точно, разпространявайки се по пръстена и после навън.