Газов гигант с ниска плътност и колкото си искаме тритий. Плюс голяма ледена луна за титанците да…
Изведнъж от Земята бликнаха огромен брой ярки искри, движещи се не към друга планета, а отдалечаващи се в небето отзад — небе, чиито звезди отново блеснаха ярко, а флотилията от искри ставаше все по-малка и по-малка, докато се смеси с шарките от звезди.
— Мисля, че е нещо в Паво — промърмори Кристи. — Никога не съм била добре запозната с по-малките съзвездия.
Делта Павонис?
Има ли планета там? Планета точно като тази, която загубихме?
— Мислиш ли, че тяхната технология е толкова добра? — попитах аз.
Тя вдигна поглед към мен, все още нищо повече от големи очи, гледащи навън през издраскана замъглена пластмаса.
— Може би не — отвърна тя. — Не тук в леда и студа. Но заедно с нашата…
Може би беше така.
— Мисля, че не ние в края на краищата взехме решението.
Събудих се посред нощ и отворих очи в тъмнината, нарушавана от синята светлина на контролното табло. Тя хвърляше сянка от главата и разрошената ми коса върху стената на жилището. Кристи се беше свила в пространството между моето тяло и стената. Двамата, потни и притиснати един до друг, разделяхме някакво меко старо одеяло.
Нейде навън настъпваше новият ден.
По някое време през този ден ние трябваше да вземем решение, да се качим в бронираната кола, да се върнем в базата и…
Какво щеше да стане?
О, глупости. Фантазията, през която минахме току-що, не беше по-добра от още едно преповтаряне на Бремето на Белия човек.
Решението бе взето. Не от нас.
Всичко, което трябваше да направим, бе да изпълним нашата част, да произнесем нашите реплики според сценария.
Прожектори. Камера. Начало.
Помръкване до черно.
Ако останех неподвижен и обърнех внимание, можех да почувствам гърба на Кристи в гърдите ми, движещ се бавно навътре-навън, когато дишаше, с кратки паузи преди обръщане на посоката. Мисля, че спеше. Опитах се усилено да си спомня как усещах Лайза, когато спеше до мен.
Избледня и изчезна, подобно на всичко друго.
Вслушах се в тихия шум от вдишване и издишване, които си представих, че са с отворена уста. Приглушено дишане, подобно на леко хъркане, което звуците на Титан, идващи през стената на жилището, скриваха. Вятър като въздишка минаваше наблизо, а далеч сред хълмовете стенеше буря. През пода до нас достигаше скърцането на ледената кора, свързано с приливите и отливите.
Кристи, изглежда, въздишаше в съня си, притиснала съвсем леко гърба си към мен, почти като в сън.
Спомних си светлините, които се смесваха със звездите, и се улових, че мечтая за един нов свят, че стоя на някакъв склон под кървавочервен залез на чуждо слънце, слънце с протуберанси и корона, ясно очертани на фона на небето, нещо от някаква запомнена астрономическа илюстрация. Нещо от някаква детска книжка.
Там, както във всички детски книжки, близо до мен стоеше жена, хванала ме за ръка.
Под нас, в подножието на склона, се виждаше краят на тъмна гора. Дърветата се полюшваха като палми в тропически бриз. А зад гората, гладко до края на света, се простираше златисто море.
Ние?
Или просто някакъв сън?
Кристи внезапно се размърда, полуобръщайки се към мен, притисна главата си към рамото ми и промърмори:
— Може би в края на краищата някои неща ще… се уредят.
След всичко това.
Измина един момент, преди да осъзная какво имаше предвид.
И още един, преди да почувствам как товарът се вдига от сърцето ми. Духове се отдалечаваха бързо към своите гробове. Още едно златно утре се събуждаше от сън.